ТЕМИ ПО ЛИТЕРАТУРА

Трагическият драматизъм на човека в любовната лирика на Пейо Яворов

Трагичното е естетическа доминанта на Яворовата поезия. Водещо в нея е чувството за личностна, социална, национална и универсална обреченост. То се обуславя от духовната конструкция на Яворовия лирически човек – хомодуплекс, трагически раздвоен между два противоположни, но равностойни духовни импулса – прометеевския устрем към съзидание и сизифовското чувство за безмислие на социалния копнеж. Духовният драматизъм се поражда от невъзможността на катастрофичния и съзидателния импулс, побрани в една душа, да се победят. Невъзможната развръзка на този вътрешен двубой мотивира усещането за трагическо горене (“аз не живея: аз горя”) и прозрението за собствено душевно двумирие (“непримирими в мен се борят две души” – душата на ангел и демон). Ето защо лирическият герой е винаги раздвоен между вярата и безверието, между платоничния и порочния порив, между силата и слабостта, любовта и омразата. Това го прави трагично разединен, нецялостен и определя различните му самоличности, т.е. множеството другости, съжителстващи в неговия “аз”. Всъщност голямата му драма е в невъзможността да провиди себе си, да се самоопредели в един образ и дефинирайки същността си, да постигне желаната себехармония.
Основна трагическа посока за себеузнаване в Яворовата поезия е образът на любимата, т.е. абсолютната другост, различния човек. По-принцип лирическите обекти извън аза носят неговите индивидуални характеристики. Ето защо и любимата се оказва скрит автообраз, т.е. еманация на лирическия субект – в един план носи серафични, а в друг – демонични черти, т.е. в абсолютната другост Яворовият лирически човек провижда отново раздвоената си същност и не успява да се себеопредели. Затова и в любовната лирика на поета понятията за добро и зло, истина и лъжа, грях и святост са тотално разколебани (в някои творби дори са се превърнали в едно и също понятие). Тази интелектуално-духовна неустойчивост определя различните идентичности на влюбения мъж. В едни творби се себепредставя в образа на романтичен похитител, за когото жената се оказва обект на грабливо пожелаване. В други се превръща от демоничен субект в обект, т.е. в жертва на гибелно пожелаване от жената-блудница, дарила го със “саждите на страстта”. В трети заема позата на платоничен обожател, който се стреми чрез любовта към жената-божество да очисти от зло душата си и помири дисхармониите в себе си. Така различна е в своите представяния и любимата. Визирана е като райско творение (стихотворенията, посветени на Мина), и като влюбена робиня (“Месалина”), и като коварна изкусителка (“Клеопатра”), и като похитителка-притежателка (“Сафо”), т.е. и като “ангел”, “призрак лек”, “дете”, “вълшебница”, и като “знойна плът”, “дявол”, “лъст”. Ето защо любовта има различни смислови проявления: любов-платонично възхищение и самообновление, любов-нравствена автотерапия и омиротворяване, любов-стон, любов-плътска похитителна страст, т.е. любов-възкресение и любов-падение.
В първите любовни Яворови стихотворения, повлияни от фолклора, централен герой е влюбеният мъж, обсебен от жажда за любовно похищение (“Калиопа”, “Луди-млади”, “Павлета делия и Павлетица млада”). В тях осмислянето на любовта надскача фолклорния морален светоглед. Водещ е мотивът за естетическата любовна страст, рушаща норми и традиции. В “Калиопа” Яворов полага една от основните тематични линии на любовната си лирика – темата за демоничната сила на страстта. В образа на мъжа-пленник на прекомерна по сила изпепеляваща любовна жажда е проектиран мотивът за грабливото любовно пожелаване. Тази страст обаче не е заклеймена, а защитена и в този смисъл творбата е ода за огнената сила на любовния копнеж.
Страстта към грабливото пожелаване Яворов естетизира най-пряко в стихотворението “Демон”, в което се чувстват вече не фолклорни, а символистично-декадентски влияния. То разгръща една от основните идеи на поета, непозната в българската лирика – идеята за демонизма в човешкото битие (нейни проекции са действителността-ад, немилостивите природа и държава, мъжа-похитител, жената-блудница и т.н.). В “Демон” лирическият герой се себепредставя като демоничен самотник, погубващ жените в своите страсти. Тази образна схема има алегоричен израз – влюбените са представени в образната двойка “орел-гълъбица”: той “владее царство без предел”, има крила и “нокти на орел”; тя е “плаха гълъбица”. И в стихотворението “Да славим пролетта” (химн на витално-плътското начало) грабливият мъж е ситуиран в часа на сладострастен пир, в който “кимпалата мощ” и трепета на “жадната утроба” изразяват мащаба на еротичния импулс. Демоничната му страст изразява и поривът към отмъщение на жената, неспособна да достигне неговия дух.
Тенденцията към еротизация на любовното чувство се задълбочава в стихотворенията, повлияни от европейския модернизъм. Например в “Чудовище” лирическият герой присъства вече не като демоничен субект на гибелно пожелаване. Негавият чист дух се опитва да се извиси над жената-сладострастница, видяна като чудовищно дете на престъплението и позора, но се оказва безпомощен пред нейната дяволска мощ (“колко бих желал при тебе да проникна в тъмнината”). Литературната критика обаче смята, че в “Чудовище” лирическият човек диалогизира не с жената, а със собствената си самота. Така е и в “Песен на песента ми”, в което диалогът се осъществява между твореца и неговото творчество (песента). В двете творби духовните същности на аза (самотата и творчеството) са опредметени, представени като откъснали се от него и описани с женски характеристики. Оказва се, че диалогът се води между частите на едно разполовено духовно цяло, т.е. лирическият човек общува с един от възможните подазове на своя аз. Способността му да се дистанцира от себе си показва, от една страна, порива към самопрозрение, а от друга – духовната нецялостност на неговата личност. Ето защо женските образи в поезията на Яворов са средство за изграждане на генералната и трагическа идея – за невъзможното сливане на човека със себе си, т.е. за неосъществимата себехармония. Това обуславя трагическите характеристики на женската същност в много негови творби. Такъв опит за дефиниране на женската идентичност представя стихотворението “Месалина”. Героинята е разкрита в момент на духовно любовно страдание (тази визия преобръща древния мит за Месалина като символ на плътското блудство). Нейният отчаян зов към мъжа подсказва, че съществуването й е изцяло зависимо от присъствието му – от неговата отзивчивост или неотзивчивост. Тя вече не е субект, а обект на пожелаване – готова е да се остави на мъжа си изцяло, признава самотата си за духовна смърт и се изживява като “влюбена робиня”, т.е. мъжът владее изцяло духа й. Стихотворението “Клеопатра” разкрива позора на отхвърлената от мъжа изкусителка, чийто земен живот също се определя от нуждите на мъжа.
В имтимната лирика на Яворов обаче най-голям дял заемат онези изповедни творби, в които любовното чувство е освободено от еротичен заряд, а гибелните страсти са трансформирани в безтелесен молитвен копнеж към любимата-божество. Става дума за посветените на Мина Тодорова стихотворения, които оформят цял лирически дневник. В тях лирическата представа е освободена от външни (фолклорни и романтико-декадентски) влияния и е максимално интимизирана. Творби като “Благовещение”, “Пръстен с опал”, “Не бой се и ела”, “Ела”, “Ще бъдеш в бяло”, “Две хубави очи” утвърждават серафичния образ на жената-любима. Неговата идеализация прераства в пълно обожествяване. Основните й назовавания “о, ангел”, “о, дете”, “о, песен” я превръщат в символ на надземна чистота и красота. Ето защо образът й губи пластически очертания, дематериализира се и създава усещане за безплътност. Тази визия се доближава до философията на християнския идеализъм, според която духът и тялото са космично разединени. Затова поетът издига в култ духовното начало у човека и лишава образа на любимата от еротични характеристики. Тенденцията към нейното обезплътяване достига своята завършеност в “Ела” и “Две хубави очи”. В първото очите на жената се сравняват със “звездни небеса”, косата – със “здрачния воал”, дъхът й – със “зефир посред цветя”, т.е. образът й получава надземни очертания. Във второто тя се експонира само чрез метонима “очи”. Те са посредникът между физическия и духовния свят. Отъждествени са с абстрактните представи за музиката и светлината, означаващи нравствена святост и естетическа прелестност. Това движение на словото от плътта към чистия дух е похват за доближане на чистата и свята любима до Бога. В “Ще бъдеш в бяло” жената е видяна като райско творение, въплъщение на недосегнатия от злото дух, т.е. като символ на платоническото. Съществуването й в реалния свят азът възприема като аргумент за съществуването на доброто, невинността, девството (“светът прогнил от зло не е, щом той е твоята родина”). Тук любовта не е еротична стихия, а омиротворяваща сила – спасителна религия на духа, противотежест срещу греха. Ето защо любимата е един от малкото образи, пораждащи непривичното Яворово усещане за хармония.
Синтез на платонично-мистичното разбиране на Яворов за любовта като нравствена терапия, способна да възстанови психическото равновесие на лирическия човек, нарушено от абсурдите на живота, е стихотворението “Благовещение”. То е написано по конкретен повод – на този празник, отбелязващ получаването на благата вест за раждането на Исус, Яворов среща Мина. Тук материалният образ на любимата напълно отстъпва – той изцяло се “ангелизира”. Нейната поява е сравнена с полъх, дошъл от ангелско крило, който символизира невинността, девството и недосегнатия от зло чист дух. Любимата се оказва единствена антитеза на самотата, духовна опора на мъката, възраждаща и пречистваща сила, способна да възвърне изгубения смисъл на живота. Ето защо емоцията на омагьосания от първата среща лирически аз е изчистена от всякаква еротична чувственост – любимата е възприета като небесна пратеничка на Светия дух.
С тези съкровени лирически изповеди пред любимата Яворов налага собствена естетическа концепция за интимната любов в българската литература. За него истинската любов живее само в бляна. Добие ли реални очертания, тя загубва очарованието си и се опошлява. Ето защо любимата в неговата лирика присъства предимно като мечтателен образ (разбирането, че любовта не е възможна в реалността на духовно-плътското докосване отстояват Пенчо Славейков и Димчо Дебелянов – те обаче естетизират не мига преди, а след срещата, т.е. мига на мъчителната раздяла, която сакрализира любовното чувство). Яворовият лирически герой постига духовното си извисяване, когато се отдава на естетическото предчувствие за предстояща среща. Затова любовта е разкрита като мираж – между аза и любимата винаги има определена физическа дистанция. Тази ситуация има своите биографични проекции – Яворов не може да преодолее чувството за биологична дистанция – Мина е шестнайсетгодишна, а той – зрял мъж; нравствена бариера за осъществяване на любовта му се оказва и консервативното отношение на обществото към скандалната връзка. Не само в стиховете, но и в любовни писма Яворов изповядва пред Мина страха си от осквернителния плътски допир. Ако в българската любовна лирика е доминиращ мотивът за любовта-хармония, в Яворовата – мотивът за трагически неосъществимото духовно-плътско слияние между влюбените (генерализация на този мотив е стихотворението “Сенки”). В изследваните стихотворения лирическият герой се страхува от плътски допир с любимата. Той пази физическа дистанция и ревностно съхранява своя възвишен платонизъм. Ето защо любимата е само обект на любовно съзерцание. Според Яворов такъв е пътят за постигане на мечтания нравствен катарзис. В този смисъл любовното съзерцание на красотата е повече духовна потребност, отколкото реален стремеж към житейско осъществяване на любовната мечта за близост, т.е. любовта не е смисъл и съдържание, а импулс за живот и за творчество. За Яворов любовта има смисъл само когато води човека към нравствено просветление и постигане на собствено душевно равновесие. Нейна свърхцел е не житейската реализация, а духовното надмогване на злото в света и в собствената душа. Тя не е разтваряне в другия, а път към духовно себенамиране, което я прави в известен смисъл егоцентрична.
От направените дотук наблюдения става ясно, че лирическото чувство в любовната лирика на Яворов има голям смислов и емоционален диапазон – то се движи от молитвеното съзерцание и боготворяването до проклятието, от серафичния до демоничния копнеж, от падението до възкресението. Това движение се определя, както се посочи, от нравствения дуализъм на мъжката и женската същност. Той прави влюбените разколебани, нецялостни и нещастни, той ги обрича на вечно безпокойство и на трагично разединение. Тази драма на любовния човешки дух, разпънат между вярата и неверието в красотата, между устрема към сливане с любовта и прозрението, че то е неосъществимо разкриват най-синтезирано творби като “Две хубави очи”, “На Лора” и “Сенки”.
Двубоят между вярата и съмнението в нравствено-естетическата устойчивост на женската красота е център на “Две хубави очи”. Любимата е въведена като серафичен образ, който губи веществените си очертания – отъждествява се с абстрактните безплътни образи на музиката и светлината. Лирическият герой е в ситуация на молитвено съзерцание на нейната божествена красота (представата за нейното съвършенство и непорочност подчертава характеристиката “дете”). В хода на платоничното съзерцаване обаче в душата на аза се прокрадва съмнението, че тази неземна класота ще бъде омърсена от “страстите” и “неволите” на живота. То обаче е отхвърлено от отново възвръщащата се вяра в нетленноста и непохитимостта на женската красота. Тези колебания разкриват сложния диалектически поглед на Яворов върху стойностите на човешкия дух – вярата във вечната красота на любимата се трансформира в безверие, а то, от своя страна, в нов прилив на надежда. Това драматично редуване и тук е разкрито като затворен процес. Идеята за безспирното трагическо лутане на лирическия човек между вярата и скепсиса е проектирана в композиционния строеж на творбата – финалът на текста възвръща лирическия герой към началното му духовно състояние. Очертаната композиция “пръстен” внушава трагичната обреченост на аза едновременно да вярва и не вярва, да се движи драматично в затворен кръг между тревогата и успокоението.
Двумерният образ на любимата има по-ясни очертания в стихотворението “На Лора”. Тя е представена като средоточие на невинността (“призрак лек”, “неведение”) и на порока (“знойна плът”, “алчна младост”). Тук нежното молитвено преклонение пред любовта напълно изчезва. Водещо е не раздвоението между вярата и безверието, а терзанието между плътската страст и духовния помисъл, между греха и изкуплението.
Творбата разгръща един от основните философски мотиви в Яворовата любовна лирика – за неосъществимото сливане на влюбените. Търсената близост с другия е сравнена с “мираж” (“миражите са близо, пътят е далек”), т.е. мечтата на опознаване е утопична. Духовна чуваемост няма (всъщност ситуацията “молба-безответност” разкрива и “Две хубави очи”: “душата ми се моли, дете” – “не искат и не обещават те”).
Философски синтез на невъзможното сливане на аза с желаната другост представя стихотворението “Сенки”. В творбата мъжът и жената губят своята образна конкретност, деперсонализират се, т.е. превръщат се във въплъщение на вечната женска и мъжка същност – в родови понятия. Любовният трагизъм е разкрит като конфликт между осъзнаването и неприемането на една извечна истина – мъжкото и женското начало са несъчетаеми, осъдени са на вечна самота. Стиховете “те няма да се чуят: искат и не могат… и пак един за друг стоят” показват, че героите са осъзнали, че са обречени на различие, но не желаят да приемат тази реалност и отчаяно продължават да търсят преодоляване на несъответствията си. Това ги превръща в непълноценни същества (“две сенки”), които не могат духовно да се чуят, нито желаят да се примирят с духовните асиметрии помежду си.
Може да се обобщи, че драматичен център на Яворовата любовна лирика е неспособността на аза да постигне единение с любимата и със себе си, да се себеузнае и постигне духовно успокоение. Това състояние определя трагичното като нейна естетическа доминанта.

(2400 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове