ТЕМИ ПО ЛИТЕРАТУРА

Изобличението на следосвобожденския морал в разказите на Иван Вазов

Централен образ на Вазовото творчество е Родината. Той има двупланов идеен строеж. В един кръг творби Отечеството се рисува като свръхценност, като максимално идеализиран свят: земя-подобие на небесния рай със славно далечно и близко героическо минало. Водещ в тях е адмиративният патос – възхвалата. В друг кръг творби българското се рисува в сатиричен план. Водещ в тях е изобличителният мотив за деформацията на героическите достижения и патриотични идеали на великото минало. Двойственото визиране обуславя и двете основни тематични ядра на Вазовото творчество: за величието на отминалото българско време и за моралната низост на настояща България. Много често в рамките дори на отделен текст, пряко или непряко, двете епохи (славната и срамната) се съизмерват, т.е. върху една ценностно-времева ос се съпоставят идеализмът на възрожденското с прагматизма на следосвобожденското време. Този подход за изобличение на гражданския морал след Освобождението е индиректен – като издига в култ нравствения строй на миналото, Вазов го превръща в морален коректив на настоящето, в образ-неподражаема мяра за величие (ярка реализация на този похват има във финала на повестта “Немили-недраги”, в “Епопея на забравените” и мн. др.). Другият по-типичен подход за изобличение е директният. Той е водещ в творби, в които обект на изображение e не миналото, а настоящето. Те са събрани в два сборника разкази – “Драски и шарки” (1893-1895 г.) и “Видяно и чуто” (1901 г.), както и в поетически сбирки със сатирическа насоченост като “Гусла” (1881 г.). Тук погледът на “Патриарха” е насочен не върху съдбовните мигове от историческия живот, а върху нравствените деформации в социално-битовото ежедневие на България в самия край на ХІХ век.
В тази нова епоха Вазов се изживява като жив възрожденец, защото неговият идеал продължава да лежи в миналото – Българското Възраждане. Ето защо неговата позиция към настоящето се оказва охранителска – цялото му творчество е посветено на една идеологическа свръхзадача: да пренесе и утвърди в новото време нравствените идеали на Възраждането. Поради това той критикува най-детайлно в своите изобличителни разкази всичко, което е в конфликт с възрожденските му представи за гражданственост. Заклеймявайки конкретните язви на съвремието си, Вазов се опитва да остави чрез творбите си свидетелство и присъда над “видяното и чутото”. Той вярва, че така може да помогне на своя читател-съвременник да види и осъзнае себе си, за да се пребори с обществените злини, които застрашават духовното развитие на новоосвободена България, т.е. иска да изгради национално-гражданско познание, което да се превърне в патриотично съзнание.
Тази идеологическа цел определя и спецификата на неговото художествено мислене. Вазов смята, че истинският писател трябва, от една страна, да бъде хроникьор на “видяното и чутото”, а от друга – морален съдник на описаните негативни тенденции в обществото, т.е. разказвачът трябва да обедини две роли: на повествователя-очевидец и на моралиста-коментатор.
Разбирането на Вазов, че творецът е призван да бъде свидетел и съдник на епохата определя и поетиката на неговите разкази. Водеща в тях е мемоарно-документалистичната тенденция – епическият сюжет много често заявява своята пряка връзка с актуално конкретно събитие и реално-исторически прототип. Писателят търси автентични сюжети, защото смята, че чрез тях може да постигне най-убедително морално въздействие върху читателя. Ето защо стремежът към достоверност на разказваното е основна характеристика на неговите разкази. Например епилогът на “Една българка” удостоверява автентизма на повествованието, т.е. фикционалното се строи върху действително историческо събитие, а хронотопът има реални историко-географски координати. Така фикционалното и мемоарното, художественото и публицистичното се преплитат неразчленимо във Вазовата белетристика. Основен е стремежът да се покажат събитията такива, каквито са били в тяхната историческа истинност (Елин Пелин ги изобразява такива, каквито биха могли да бъдат, т.е. в тяхната вероятностност, а Йовков ги вижда такива, каквито би трябвало да са). Ниската степен на фикционалност, резултат от пряката връзка с историческия прототип, определя и облика на авторското присъствие във Вазовите разкази. Много често разказвачът напуска тона на анонимен повествовател и поема ролята на морален тълкувател на описаното. Налице е открито авторско присъствие, което раздвоява ролята на разказвача – едновременно и повествовател, и коментатор.
Стремежът към историческа правдивост определя и същността на Вазовите епически герои – те са образи-исторически тенденции. В тяхната обрисовка е нарушен балансът между типизацията и индивидуализацията. Вазов търси в героя лика на епохата. Затова събитието доминира над персонажа – в случката прозира не духът на индивида, а на времето. Героят присъства като “исторически човек”, разкрит преди всичко в отношението към националната съдба. Всяко индивидуално поведение изявява морална черта от националния характер в някакво историческо преображение. Ето защо между индивидуалния портрет на героя и неговото социално поведение не може да има различие (за разлика от Вазовия Йовковият човек може да бъде в някакъв етап от битието си личностно ценен, но общностно вреден – Шибил, Индже). Това превръща неговите герои в морални емблеми на епохата. В това отношение Вазов се явява строител на устойчива линия в развитието на следосвобожденската литература – критико-реалистичната. Заедно с творци като Алеко Константинов, Стоян Михайловски, Захари Стоянов, Георги Стаманов и др. той утвърждава централните образи-типове на времето – кариериста-чиновник, корумпирания държавен служител, политическия насилник, лумпенизирания политикан и т.н., образи-сатирически знаци на позорни явления от социално-политическия живот на България в края на ХІХ век.
Своето негативно отношение към новата действителност писателят разгръща в най-различни тематични посоки. Разказите му улавят пъстроцветието на столичния живот и акцентират върху най-различни морални проявления, свидетелстващи за падението на гражданския морал след Възраждането – темите за чиновническата корупция, за лекарското бездушие, за падението на жената, за службогонството, за русофобството в политическия живот, за полицейския терор, за социалното равнодушие на градския човек, за писателските мании, за лумпенизацията на откъснатия от селската среда българин и др.
Най-ярко изобличението на злото в обществения живот Вазов постига чрез изграждането на три основни типа герои, осветляващи моралния дух на новата епоха. Към първата, най-малобройната, принадлежат позитивните характери, които успяват да пренесат и съхраняват в новите условия идеалите на миналото. Те са морални двойници на автора. Показателно е, че са със статут на архитипни и маргинални герои – дядовци, баби, слепци, слабоумни или хора, избиращи гладното съществуване пред моралния позор. Приложима върху тях е Вазовата характеристика “тъмни герои” (“Дядо Йоцо гледа”, “Иде ли?”, “Вълко на война”, “Павле Фертигът”, “Тъмен герой”). Втора е категорията на социалните жертви на безпощадния обществен морал (“Василица”, “Пейзаж”, “Една изгубена вечер”). Най-многобройна е групата на героите-морални негативи на епохата (“От оралото до урата”, “Двете врати”, “Травиата”, “Обикновена чест”, “Той е млад, здрав, интелигентен”, “Епоха-кърмачка на велики хора”, “Кардашев на лов”).
Вазов демаскира индиректно аморалния облик на новото време чрез героите-архитипове, които в следосвобожденското общество се оказват единствени носители на духовни добродетели. Най-ярко тази горчива констатация очертава разказът “Дядо Йоцо гледа” чрез оригиналната си организация на художественото време. Вазов успоредява две действителности – минала и настояща (характерен похват за изграждане на българското в цялото му творчество), които чрез образа на дядо Йоцо са насложени една в друга, т.е. миналото е реконструирано в настоящето. Тази епическа ситуация разкрива моралния парадокс на епохата: щастлив и празничен в следосвобожденска България, според сюжета, е само слепецът, т.е. само маргиналът е способен да изживее това, което другите не виждат и не осъзнават (подобна сцена представя и “Под игото”: в момент, когато българинът трябва да прояви на дело националното си достойнство, патриотично зрение демонстрира само слепецът – Колчо, а не Фратю предупреждава Огнянов в черквата за грозящата го опасност).
Основен принцип за конструиране на художествената сатирична идея както в разказа, така и в цялото Вазово творчество е контрастът, обособил ярки семантични опозиции: “клинично сляп-зрящи”, “духовно зрящ-морално незрящи”, “възторг-разочарование”, “мъдрост-непрозрение” и т.н. Те показват, че идейният свят на творбата се гради върху несъответствието между слепия щастливец и зрящите нещастни. Присъдата на Вазов върху обществената апатия е синтезирана в облика на Дядо-Йоцовата маргиналност – неин най-специфичен знак е слепотата, която придава на героя ореола на жрец и мъдрец в повествованието. Мъдрец, защото единствен успява да съзре сред общата непразничност, че преобразованията в новоосвободена България са велика страница от нейната история. Жрец, защото неговото физическо докосване до новото лице на Родината е представено като класически акт на свещенодействие – то е допир до градящото се тяло на новото българско (показателно е в срещите на дядо Йоцо със символите на свободата неговото поведение: той се разтреперва, просълзява, започва да пипа трепетно дрехата на околийския началник, на войника и по този начин сякаш мистично се съприкосновява със свещеното и преродено българско, останало невидимо за зрящите му сънародници). Докосването му до еполетите на околийския началник кодира идеята за новата административна уредба на независима България; допирът му до шинела на войника – военната мощ на страната; бурните му приветствия към влака – изграждането на комуникативната ни мрежа.
Слепотата се оказва защитната му броня срещу разочарованието от битовата проза на живота, от дните на царящото след Освобождението еднообразие. Затова той сакрализира своите срещи с изграждащата се социално-институционална система на България. Строежът на железопътната линия, свързваща периферията с центъра на националното пространство, алюзира идеята за нуждата от духовна консолидация на нацията, изживяваща своя Великден. Простодушните прозрения на дядо Йоцо изобличават липсата на духовно зрение в обществото, неспособно да оцени глобалния процес на позитивната промяна и скептично към стойностите на придобитата свобода. Те го утвърждават като герой-обвинител, но и избаник, докоснал символите на нова България (еполетите, акселбантите, сабята, шинела, фуражката). В акта на докосването се ражда просветлението на неговото съзнание, в което изплуват видения за бъдещото величие на страната (“в душата му едно слънце изгрява и осветлява всичко”). Ето защо, макар и в горчиво иронична форма, чрез своя слепец Вазов утвърждава вярата в бъдещето на великото българско, в правото на съществуване на национален оптимизъм.
Подобна ситуация – отстояване на патриотичен морал от архитипен герой – разкрива и творба, отразяваща позорни събития от историята на национално-освободителните борби: равнодушието, с което са посрещнати Ботевите четници, нарушава само баба Илийца, проявила мъжки кураж в момент на криза на националния морал (“Една българка”).
В такъв нравствен аспект е разработен и образът на баба Цена от разказа “Иде ли?”. Във време на политическа дезинтеграция (братоубийствена война) една стара жена (пак българка) остава вярна на своите патриархални идеали – стремеж към добросъседство, християнски идеализъм, майчинска солидарност. Този тип душевност е синтезиран в жеста на бабата към сръбските военнопленници – водена от християнско състрадание, тя им дава шише ракия, за да се сгреят. В своите действия тя се ръководи единствено от майчинския си инстинкт, който не й позволява да възприеме сръбските войници (които всъщност са косвени убийци на сина й) като врагове. За нея са “все божи христиени”, които се избиват безцелно в една братоубийствена война.
Способността на Вазов да открива в маргинала носителя на добродетелите в едно кръвопролитно време показва и разказът “Вълко на война”. Вълко – героят със затъмнен разум – става носител на патриотичното просветление и боен подвиг. По принцип човешката лудост във Вазовото творчество има две измерения: метафорично – представлява колективно състояние на патриотичен афект, в което отпадат съображенията на разума под напора на родолюбивото чувство, и клинично – описва се в ситуации, когато способен на патриотична себежертва е индивидът – лудият, а не общността (двете състояния разкрива “Под игото”). В този смисъл Вълко напомня героите на другостта от първия български роман – и този слабоумен човек става изразител на историческото прозрение.
Друго доказателство, че позитивният образ в следосвобожденската епоха е единствено маргиналът дава и разказът “Павле Фертигът”. Подобно на Мунчо от “Под игото”, за обществото на Хисар и Павле е един луд, който с неадекватното си поведение развообразява престоя на посетителите. Тази снизходителна оценка обаче е преобърната в края на разказа. Оказва се, че невменяемият, живеещ в свой свят на вечна радост и веселие, е въплъщение на активния тип нравственост. Павле игнорира своите потребности (живее в крайна мизерия, въпреки че припечелва добре) в името на своя простодушен култ към просветата и родовата солидарност (праща всичките спестени пари на следващия в чужбина свой брат). Със своя болен разум той осъзнава нуждата от образование (“Мори се, трепе се… да направи брата си човек”). В творбата е внесена имплицитно авторовата присъда над обществото. Вазов изобличава общественото безучастие към стремежа на българина, пробуден и поощряван още през Възраждането, за просвета. Този стремеж писателят смята, че води държавата към просперитет. Така сред равнодушното българско общество в разказите на Вазов парадоксално въплъщение на култа към просветата става слабоумният (както във финала на “под игото” носител на протеста се оказва лудият). (Подобна обвинителна позиция Вазов застъпва и в разказа “Той е млад, здрав, интелигентен”.)
Парадоксите на новото време писателят проектира в заглавия-оксиморони, които стават преки носители на идеята. Находчивото заглавие “Дядо Йоцо гледа” може да се мери с наслова на разказа “Тъмен герой”. То е оксиморон, защото понятието “герой”, символизиращо сила, извисеност, духовна светлина и величие, се преплита с определението “тъмен”. Така се създава впечатление, че описваният персонаж е пародия на герой. В хода на разказа става ясно обаче, че “тъмен” не е авторова оценка, а определение, което самото общество дава на постъпката на Ненко. Неговият избор – гладно съществуване пред морално безчестие – не може да бъде разбран от безнравственото обкръжение, в което е принуден да живее героят. Това маргинализира неговата реакция – превръща я в тъмна, неясна, странна, нередна за обществото. В този разказ добродетелите на Ненко са представени не като национална черта, а като липсващи качества на народната душа, т.е. тук героят не е “индивидуализация” на обществения дух на времето.
Може да се обобщи, че малкият човек от обществените низини въплъщава позитивното в националния характер в години на тежка морална криза. Социалнонисш, но нравствено извисен, той се превръща в маргинал, защото реакциите му се възприемат като несъстоятелни от обществото. Неговият подвиг е в силата му да съхрани и пренесе в новото време ценностите на възрожденско-патриархалната епоха.
По-пряко Вазов осъжда гражданския морал след Освобождението чрез категорията на героите-социални жертви, неспособни да се впишат духовно и физически в една действителност, която ги обрича на битова мизерия. Докато в “Тъмен герой” оцеляването на Ненко е въпрос на нравствен избор (да бие или не вързан човек), в творби като “Пейзаж”, “Василица”, “Една изгубена вечер” човекът е лишен изобщо от избор – цирковите актьори са обречени на гладна смърт, ако не съберат дори минимална публика за своето представление; бабата носи отчаяно умиращото от глад внуче-сираче, за да го “хариже” на някого или да го остави на произвола на съдбата.
Разказът “Пейзаж” синтезира основните черти на Вазовата критическа белетристика – акцент върху действително преживяното, т.е. достоверното; понижена фикционалност, герой-“емблема на епохата”; пряко авторско присъствие (главният герой се явява в ролята на аз-разказвач очевидец); морално-публицистичен коментар върху разказаното, изобщо той е пълна реализация на основната естетическа позиция на Вазов – “свидетел и съдник на епохата”. Изобличението на бездушното общество към съдбата на низовата селска маса се гради върху контраста на два “пейзажа” – природния и социалния. В началната картина на прелестния витошки зимен пейзаж е водещ адмиративният патос. Разказвачът се самопредставя в образа на естет-интелигент, прехласнат по красотите на планинския свят. Стремежът му към пантеистично сливане с великата прамайка утвърждава познатите Вазови мотиви – за превъзходството на природата над несъвършения човешки дух, затънал в “пороци, страсти, грозоти”, за абсолютното съвършенство на Естеството. Така чрез описание на външния (обективния) творбата разкрива вътрешния пейзаж на човешката душа, вдъхновена от досега с Природата. Този контакт събужда философски размишления и оценки в съзнанието на автора-герой: той възприема природата като свръхценност, защото го лекува от социалните разочарования и защото само в нейното лоно може да намери хармония със себе си. Идиличният пейзаж обаче не е самоцелно описание, а ретардация на трагическата развръзка – той подготвя драстичния преход към пейзажа от “социалното дъно”. След срещата с бабата разтърсеният интелигент обезценява целия си жизнен и нравствен опит. В резултат на това конфликтът между великата природа и жалкия преходен социален живот се трансформира в морален сблъсък на два несъвместими обществени свята – света на задоволеното и морално равнодушно интелигентско общество, деформирало у себе си основните начала на християнството, и света на мизерно съществуващите. Преходът се осъществява чрез принципите на деестетизацията и деетизацията на изобразявания свят. Образът на старицата е пределно снизен във външен план – тя е с лице в бръчки, изразяващо “някакво животинство”. Зад този нелицеприятен портрет обаче прозира простонародният й духовен облик – стоицизъм, човечност, християнско съзнание (образът й напомня баба Илийца). Образът на очевидеца, отказал помощ на старицата, внася темата за духовното отчуждение между различните светове. Превъплъщението му от съзерцател на природни прелести в моралист-съдник и самоизобличител е белег за високо нравствено съзнание. Изповяданите пред читателя негови лични и обществени терзания поставят проблеми от наднационално естество – за сляпата съвест на обществения елит, за антихристиянската същност на културния прогрес, за престъпното самодоволство на сития интелигент пред човешката скръб. Трансформацията на естета в обвинител на социалния егоизъм раздвоява смисловия обем на основния темпорален образ – зимата. В един план тя е видяна като извор на красота и поезия, а в друг – като символ на духовна мъртвина и ледено безразличие. Очертаният конфликт между материално задоволения интелигент и отчаяната старица е израз на водещата в критическите разкази на Вазов идея за духовното разединение на сплотения през Възраждането български социум.
Трагичните драми на малкия човек в творчеството на “Патриарха” възпроизвеждат една и съща социално-битова ситуация – борба за оцеляване в условия на пълна материална мизерия (неин синтез са картините от стихотворната сатира на Вазов “Елате ни вижте”). Но докато старицата и актьорите се уповават на човешкото милосърдие, а Ненко – на своята човешка съвест, обрекла семейството му на отчайваща бедност, Петруна от разказа “Изпросила” намира спасение чрез унизителен компромис с женската си чест. Притисната от глада и мизерията, тя пристъпва моралните си разбирания, като продава тялото си, за да откупи службата на мъжа си. Материалното спасение на семейството обаче разрушава духовните устои на Петруна, защото й отнема правото на самоуважение. Така мизерията изражда човешките отношение и руши семейната хармония – в “Изпросила” майката започва да презира съпруга си, в “Тъмен герой” бащата започва да възприема децата си като врагове. Тези метаморфози са резултат от грубия социален натиск на света върху достойнството на човека – той тласка Ненко към омразната професия на полицая, а Петруна – към отвратителното решение да пожертва честта си, заставена от циничните нрави на времето.
Преобръщането на основните нравствени ценности в следосвобожденското общество е разкрито чрез духовния облик на най-многобройната категория Вазови герои – нравствените негативи на епохата. Той ги открива във всички слоеве на социалната йерархия. Те оформят в неговата белетристика галерията от “български типове и нрави” в едно ново време. Нейни централни типажи са кариеристът-чиновник, безнравственият политикан, управленецът-диктатор, корумпираният държавен служител. Най-представителен сред тях е образът на службогонеца, синтезиращ групата на деформираните българи – новите герои (политически мошеници, шайкаджии, лумпенизирани бегълци от земеделския труд, жалки чиновници, търгуващи с честа на жените си), появили се на мястото на героичните хъшове. Тяхната поява е станала възможна една с утвърждаването на Българската държава. Вазов констатира, че “вчерашните чичовци” са се превърнали в “безугледни службаши”, във вечно гладни “гости на държавната трапеза”, т.е. еснафското затворено общество в следосвобожденска България се е превърнало във вълчи свят. Показателно в това отношение е ироничното заглавие на разказа “Епоха – кърмачка на велики хора”, което деформира свещения образ на Родината-майка, оказала се хранител на “немощни, безжизнени уроди”.
Отрицателните нравствени метаморфози под въздействието на тази “епоха” описва разказът “От оралото до урата”. Образът на главния герой Стоичко е представен в две морални фази, които се определят от пребиваванията му в две противоположни социални среди – селска и градска. В селския свят героят олицетворява здравата селска нравственост – култ към труда, хармонична връзка със земята, любов към дома, все черти на образцовия патриархален стопанин. Попадането му в градското пространство води до израждане на посочените добродетели в лентяйство, политиканстване и митингаджийство. Деградацията на Стоичко отразява конфликта между селската и градската цивилизация, който е производен на генералния нравствен сблъсък във Вазовото творчество между патриархално-възрожденското минало и позорното настояще. Столичният град се описва като нечисто, позорно място, като свят-развратител на нравите. Сюжетната биография на Стоичко внушава основното морално послание на разказа: скъсването с родовия корен е пагубно за личността; в обстановка на грозни публични страсти устойчивият доскоро българин губи нравствената си база. Идеята за пагубната метаморфоза на следосвобожденския човек е проектирана ясно в заглавието на творбата, което има обобщаваща смислова функция. Съпоставено с възрожденския възглас “Ура!”, “ураджийството” на дезертиралия от земеделския труд митингар маркира един печален социален процес – моралното движение на българина от символите на славата (подвига на опълченците) към символите на националния срам (лумпенските площадни крясъци на следосвобожденските улични политикани).
Докато Стоичко е представител на деградацията в най-ниските социални слоеве (той работи като разсилен по столичните канцеларии), героят на разказа “Той е млад, здрав, интелигентен” е събирателен образ на падението на чиновническия морал. Той олицетворява нрава на всички жалки службогонци, у които всичко позитивно (“младост, мъжка мощ, здраве, ум, воля”) става безполезен товар, защото те желаят само да паразитират “на изпитата народна снага”.
Разкази като “Траур” и “Изпросила” доказват, че духовното падение става социална съдба и на другия представител на младото следосвобожденско поколение – жената. В “Траур” Вазов отрича правото на новото общество да поощрява суетното начало в женската природа. На мястото на патриархалната стопанка – опора на дома и творец на уюта край семейното огнище застава суетната кокетка, мислеща егоистично единствено за външния си вид. В “Изпросила” мъжкото и женското падение са разкрити в своята взаимосвързаност. Борбата за служба ражда кариеризма, който руши дори най-интимните сфери на човешкия живот – брачните отношения (службогонските претенции на мъжа се “изпросват” с тялото на неговата съпруга). Тези парадокси доказват въздесъщата сила на злото в обществения климат на България.
Вазовото изобличение е особено остро в онези творби, които представят опорочаването на политическия морал, неправилното разбиране на демократичните принципи, изборните спекулации и използването на низките човешки страсти за партийни цели (“Народът”, “Кандидат за хамама”, “Дядо Нистор”). Полицейското мракобесие демаскира разказът “Травиата”. Той синтезира основни черти на Вазовата белетристика – документалност, пряко авторско присъствие (повествованието се води от герой-очевидец, на чийто разказ авторът е слушател), моралистичен коментар на събитията. Сюжетът е конструиран на принципа на контраста, който очертава сблъсъка на два свята – символи на две несъвместими цивилизации: варварска и хуманистична. Те са ярко пространствено оразличени. Единият е светът “долу” (мрачното мазе, където зверски се бият хора заради политически убеждения), другият е светът “горе” (градската община, сред която се разнасят музикални фаргменти от операта “Травиата”). Разривът между двете действителности е знак, че в следосвобожденска България съществуват две нива на екзистенция – варварското, извеждащо най-долните човешки страсти, и култивираното, приобщаващо човека към изкуството и хуманизма. Вазовият разказ внушава, че извисеният свят е само прозрачен параван на варварското лице на лишеното от истински ценности общество. Същата истина демаскира и “Тъмен герой” – в бруталната политическа действителност, който не приема политическите извращения е осъден на отхвърляне от обществото. Творбата прави народопсихологическо прозрение – в образа на жестоките стражари Вазов открива нравствените поражения на робското мислене. Писателят смята, че трупаният векове робски страх се е трансформирал в жестокост, т.е. във варварска черта, компенсираща непълноценно унизителния исторически живот (“О, жестоки времена! О, жестоко племе!”).
Комплексна представа за обезличаването на българина в новото време, за моралната низост на епохата дава крупният сатиричен очерк “Кардашев на лов”. Сатирическият образ на българското се гради в процеса на пътуването на Вазовия герой – младия писател Кардашев – по софийските улици в търсене на положителния герой на епохата. Контрастът между донкихотовското начинание на литератора и ужасяващата действителност е пълен. Времето на всеобща морална апатия, комерсиализация на гражданското съзнание и пълна разруха на възрожденските ценности предопределя провала на Кардашевото намерение. Дребните характери и низките страсти, които среща по пътя си той, окончателно го обезсърчават да търси светлия герой на епохата. Младият мечтател се сдобива с горчиво прозрение: положителни тенденции в обществото няма, поради което е невъзможно раждането на положителни герои. Неговото разочарование кулминира във финала на творбата, синтезиращ Вазовата оценка на епохата: “Настоящето може да даде живот само на сатирата”, т.е. единствена адекватна форма за художествено изображение на живота е сатиричната (“Нека бъде сатирата!”).
Със своите прозрения върху аморализма на следосвобожденската епоха Вазовите разкази се вписват ярко в критико-реалистичния контекст на българската литература от края на ХІХ и началото на ХХ век.

(3900 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове