ТЕМИ ПО ЛИТЕРАТУРА

Движението на националния дух в романа “Под игото”

Промените в народния дух през Възраждането са проблемен център на Вазовото творчество, отразяващо героиката на национално-освободителните борби. Според Вазов трансформациите в публичния дух на българина са резултат от взаимоотношенията между патриотичния водач и народа. Тази основна образна двойка Вазов представя като творец на историята. Романът “Под игото” (заедно с “Епопея на забравените”) разгръща най-пълно Вазовата концепция за историческия скок на нацията. Сюжетът на творбата се определя от същността на описваното историческо събитие – подготовката, избухването и потушаването на Априлското въстание. В този смисъл романът е разказ за превръщането на мирния българин в бунтовник и за неговата метаморфоза в отново смирен верноподаник на султана. Следователно движението на публичния дух е неравномерно, неправолинейно. То има свои фази: среща на народа (белочерквенци) с будителя (Огнянов) – масова революционализация – погром на бунта – възвръщане на робския страх, т. е. позитивна и негативна морална линия.
Важна роля за изграждането на динамичния публичен образ има движението на основните романови мотиви – за лудостта, за пиянството, за проглеждането и за честта. Те оформят цели симонимни смислови редове: “еснафска разумност – бунтовно полудяване – вразумяване”, “робска трезвост – революционно пиянство – отрезвяване”, “историческа слепота – патриотично проглеждане – ново ослепяване”, “робско безчестие – революционна чест – опозоряване”.
За изясняване на поставения в заглавието проблем е необходимо да се изследва контакта (конфликтите и сближаванията) между революционния апостол и общността, а по-конкретно – идейната роля на двигателя на промяната (Огнянов) и същността на битовите и социално-морални преображения на приемащите апостолското въздействие (социума на Бяла Черква).
Важно идейно място в романа има началната му глава “Гост”, защото очертава сложния двойнствен облик на националния живот. Тя въвежда като противоположни двата основни образа на българското (традиционния и нетрадиционния), които в хода на романовото повествование ще се слеят.
Началният епизод (до появата на каторжника) въвежда първата, традиционната представа за живота. Тук общностното се изразява чрез родовото – Чорбаджи-Марковата къща символизира дома България в навечерието преди подготовката за избухване на Априлското въстание. От една страна, политическите интереси на стопанина (култ към Русия и към древната история на България, омраза към турците) подсказват, че българският дом е облъхнат от възрожденските настроения, т. е., че не живее в епоха на национално безпаметство. От друта страна обаче пространствената и духовна изолация на дома (неин израз са високите му зидове, актуалният страх от турците, консервативните порядки в дома) са знак, че родовият живот не е станал историчен, че семейните ценности властват над патриотичните, че обикновеният българин не е увлечен в талвега на историята.
Внезапната поява на избягалия каторжник внася другия, противоположния образ на българското – нетрадиционния. В първа глава чрез чорбаджи Марко и Иван Кралича си дават среща две епохи (средновековна и ренесансова), две ценностни системи (родова и общественическа), две психологии (на примирение с робството и на революционна непримиримост). В този смисъл двамата герои са образи-исторически тенденции – от битов инцидент тяхната среща се превръща в символ на историческата среща между водача и народа. Сцената бележи важен момент от разгръщането на темата за израстването на народа – внасянето на бунтовната идея в спокойния до скоро български дом. Отношенията между двата типа българи – човека на Дома (стопанина) и човека на Пътя (революционния деятел) – внасят един от основните мотиви на творбата – за патриотичната приемственост между водач и следовник. Негова илюстрация е самата сюжетна съдба на Марко (в края на романа той е изпратен на заточение там, откъдето в началото Огнянов избягва). Патриотичната им интеграция подчертава и тяхното именуване – Марко Иванов и Иван Кралича са имена, преплитащи два мита за национално спасение – вярата в руския цар освободител – “дядо Иван” и в народния закрилник Крали Марко (показателно е, че персонажите, които са пародии на героическо поведение, са именувани Иванчо, Рачко, Генчо). Идентично е именуването на Иван Боримечката, Соколов и Бързобегунек.
Главата “Гост” очертава и основния композиционен похват, чрез който ще се изгражда в романа изменчивият образ на националния дух – редуване, сплитане и разграничаване на две повествователни линии: традиционно-битова (мирновременна), описваща рутинни действия (семейни вечери, сватбени трапези, кафенджийски разговори, тлаки, годишни изпити) и нетрадиционна (милитаристична), представяща тайни сцени (бягство от каторга, подмяна на писмо, убийство и заравяне на турци, революционни конспирации). Отначало двете линии ритмично се редуват, но постепенно се смесват до пълно сливане. Така всеки битов жест става историчен – до вчера се шие, меси за дома, сега – за революцията; под тлаки се пеят не любовни, а революционни песни. Кулминацията на сливането между битовото и авантюристичното е сцената, описваща как по време на сватба българин яхва турчин.
Идейно-сюжетен двигател на този процес е Бойчо Огнянов. Той има специфична функция в романа – да разколебае чрез нестандартни действия властващия досега битов ред и моралните норми, които го поддържат. Литературната наука го определя като “герой-закононарушител”, т. е. епически персонаж, който има за задача да разруши старото морално равновесие и да изгради ново. И наистина всяка индивидуална или масова промяна е подбудена (пряко или косвено) от Огнянов: чорбаджи Марко нарушава свой собствен етически принцип – чете чуждо писмо (“Писмото”); воденичарят се включва в убийството на турците (“Бурята”); малката Събка огласява една стаявана национална надежда (”Радини вълнения”); един монах краде църковни пари за въстанието, а наставникът му благослови кражбата (“Зелената кесия”); у един сътрудник на турската власт заговаря патриотът (“Един шпионин през 1876 г.”). Заедно с герои като Рада, Каблешков, Соколов Огнянов обслужва романтико-приключенската (милитаристичната) линия. Тяхна събирателна черта е чуждостта им спрямо традиционната среда (те идват отвън, нямат родови връзки с обществото и са несъответни на традиционния морал). В образа на Огнянов Вазов синтезира своето историческо понятие за мисията на личността в историята. Революционният будител индивидуализира потисканите многовековни борчески желания на народа; той е продукт на историята; явява се в определен момент от народното съзряване и въплъщава зрелостта на националната идея. Народът го възприема за героически еталон и се стреми да му подражава. Така в процеса на тази идентификация според Вазов се твори новата възрожденска история. Може да се обобщи, че Бойчо Огнянов организира едно нова социално пространство на свободния български дух, в което се утвърждава нов морал и нов тип социално-битово поведение. По принцип всяка общностна промяна е резултат от появата на революционен апостол (в предромановата част това е Левски, в цялото повествование – Огнянов, в кризисни моменти от действието – Соколов и Каблешков).
Вазов разкрива психологическия механизъм на връзката лидер-група, т. е. как под въздействието на Огнянов белочерквенецът заживява с чувството на групова принадлежност, как неговите индивидуални задръжки и колебания отпадат, за да се потопи изцяло в сферите на колективния живот. Това магическо преображение Вазов представя от две противоположни, но допълващи се гледни точки. Според първата (историческата), въстанието е закономерен резултат от поетапните въздействия на “апостоли-сеятели на патриотични чувства”. Според втората (митологическата) събуждането е уникално, чудодейно събитие без аналог в историята, необяснимо с категориите на разума. Израз на това становище са Вазовите парадоксални характеристики на бунта: “лудост”, “пиянство”, “сюблимно безумство”. Под лудост писателят разбира крайно изострена съвест и висша патриотична мъдрост, т. е. разум от друг порядък, способен да взриви досегашния робски стериотип. В този смисъл лудостта е илюстрация на свещена патриотична любов, без която българинът не може да надмогне реалната логика – да повярва, че чрез нищожни военни възможности и голи надежди може да събори една многовековна империя. Прави впечатление, че идейният акцент на романа пада върху втората гледна точка – тезата за необяснимия и уникален исторически скок на нацията. Уникалността на пробудата Вазов вижда в две посоки – първо, в бързината на промяната (романовото време обхваща една година; за този кратък период българите сами се отказват от морално-битовите норми, които досега ревностно са съхранявали) и второ, в глобалния обхват на революционализацията (една разнородна социално, полово и възрастово общност става духовно еднородна цялост). Тези характеристики Вазов формулира сентенциозно в двустишия от своята “Епопея на забравените”:

И в няколко дена тайно и полека
народът порасте на няколко века!

И всякоя възраст, класа, пол, занятие
зимаше участие в това предприятие…

Духовното събуждане в романа е разкрито в два плана – като индивидуален и като масов процес. Най-бързо апостолското въздействие приема интелигенцията. Неин ярък представител е д-р Соколов. Неговият образ е очертан в две морални фази – преди появата на Огнянов и след приемането на апостолското въздействие. До появата на избягалия каторжник Соколов има утвърден социален образ в градчето – ерген-бохем, склонен към екстравагантен живот, към приключения, т. е. човек с несериозно, игрово отношение към живота – пълно отрицание на уседналия домашен бит на белочерквенци. Срещата с Огнянов обаче пренарежда битието му – превръща несериозния младеж в саможертвен бунтовник. Сюжетната му съдба утвърждава водещия романов мотив в темата за израстването на народа – мотива за пълната патриотична идентификация между водач и следовник. Соколов дублира в романа изцяло битието на своя учител (променя социалната си самоличност от лекар на бунтовник; при отсъствието на Огнянов негов заместник е Соколов; и двамата са хора на действието – обслужват сензационната линия; имената им са смислово натоварени – символ на свободолюбие и готовност за борба). Пълното им сливане се осъществява в смъртта, доказваща, че ученикът се изравнява по морален ръст със своя водач. Образът на Соколов утвърждава и тезата за бързото, чудодейно въздействие на революционната идея, превръщащо българина в неин пленник. Въпреки ранното докосване на Соколов до идеята за бунта (той е участвал в първия революционен комитет, създаден от Левски) докторът отначало гледа на революционната конспирация като повод за ново приключение. Именно промяната му от търсач на екзотични усещания в саможертвен патриот доказва, че героите на “Под игото” носят част от духовната енергия на Огнянов.
По-сложна вариация на модел “революционализиращ се българин” е образът на Кандов. За разлика от Соколовата Кандовата революционализация не е праволинеен процес, защото дълго време студентът се намира в дезинтеграция както с лидера, така и с групата. Различията му с Огнянов са идеологически (той смята, че освобождението на народа е постижимо не чрез национална, а чрез световна социална революция), характерологични (Кандов е човек на размишленията, Огнянов – на действието), и засягащи личния им живот (жената, в която са влюбени). Така несъзвучен е Кандов и с обществото на Бяла Черква. Неговият фразьорски изказ го прави социално некомуникативен. Въпреки че е интелектуално отрицание на бунта, въпреки че се включва в комитетската дейност, воден не толкова от патриотичен, а от личен мотив (да потисне любовната си мъка), той също като Соколов умира геройски. Неговата линия на патриотично развитие има драматични етапи: противопоставяне – патриотично приобщаване – революционно вричане – саможертва. Метаморфозата му от отрицател в следовник на бунта е ново утвърждаване на идеята за неотразимата сила на патриотичния подем, рушащ всякакви лични съображения и индивидуални психологически различия.
Темата за пробудата е очертана и чрез мотива за еманципацията на жената. Образите на кака Гинка и Рада разкриват преминаването на границата между родово-битовото и общностното пространство. Българката упражнява престижна професия, която е била до скоро привилегия само на мъжа, посветена е в революционната конспирация, шие бунтовно знаме (Рада); на публично място проявява патриотичен кураж (кака Гинка).
Доказателство за неотразимата сила на патриотичната идея е нейното проникване дори и в най-интимно съкровената сфера на човешкия дух – любовта. Отношенията между Рада и Бойчо доказват, че новите ценности налагат нов тип любовно поведение, базирано върху пълното сливане на интимен и социален път. Негова кулминация е геройската им гибел.
Патриотичното въодушевление не отминава и най-консервативната морална среда – духовенството. Разколебаването на неговия традиционен морал разкрива сцена от главата “Зелената кесия”. Стар духовник става свидетел на кражба, но вместо да санкционира благославя деянието. От светотатство тя се превръща в сакрален акт. Тази парадоксална метаморфоза Вазов формулира чрез оксиморон – “грях праведен”. Оказва се, че патриотичните ценности властват дори над християнските, а не само над семейните (интимните, философските), като взривява свещеното църковно табу “Не кради!”. Такъв е новият свръхморал на епохата. Главата “Зелената кесия” актуализира темата за пробудата чрез патриотичната приемственост между възрожденските генерации. Отец Йеротей типизира духа на старото поколение духовници, а дякон Викентий – революционализацията на част от младите монаси. Общата ценност, върху която се гради тази приемственост, е Отечеството. Главата “Зелената кесия” разкрива най-ярко тоталното преобръщане на досегашните понятия за грях и святост.
Обхватът на националното събуждане е представен чрез революционализацията на най-масовата социална прослойка – селската маса. В нейния образ Вазов влага своите разбирания за двигателя на историята – историческата мощ на една нация се корени в нейната проста, неука прослойка. Образът на селяшкото множество се конкретизира в Боримечката – герой с много важни идейни функции. В един план той разкрива превръщането на революционната идея в бунтовна практика и въплъщава същностна черта на националния дух – действеност в мигове на историческо изпитание (той повежда селяните към кървава разпра с турците, той изнася топчето на хълма и т. н.). В друг план Боримечката отразява народното понятие за физическа мощ. В трети, символизира неунищожимия витализъм на националния дух, т.е. способността на народа да съхранява своя исторически оптимизъм въпреки погрома. Неговите думи след потушаването на бунта: “Та като загинала Клисурата, България няма да загине я!” са кулминация на идеята за народното израстване в романа.
Революционният път на масата има ясна линия: грижа за укриването на Огнянов – превръщане и на алтъновци в Огнянови последователи – съхраняване на националния оптимизъм след погрома. Ето защо двете сцени: изнасянето на черешовия топ и оцеляването на Боримечката (избягва във Влашко с други въстаници) са символно натоварени. Първата бележи успоредно с пространственото, и духовното извисяване на националния дух, а втората – неговото морално и физическо оцеляване. Разбира се, описаният гръм на черешовия топ разкрива и способността на Вазов да представя от различни гледни точки образа на българското в “Под игото” – не само от героическа, но и от трагикомическа. Ето защо в един план топът въплъщава върховната готовност за саможертва, а в друг – националната наивност. Това сложно естетическо виждане отразява историческия конфликт между огромния патриотичен ентусиазъм и жалките военни средства, с които той е изявен.
Особено място в сюжета има образът на чорбаджийството. За разлика от другите прослойки той не е идеологически монолитен. Едното му крило представя групата на туркофилите. Тяхната малобройност и изолираност от общия подем внушава по обратен път глобалния обхват на патриотичната пробуда. Представянето на туркофилите доосветлява Вазовия критерий за човешка нравственост. Той се определя не от индивидуалните особености на героите, а от отношението им към Отечеството – добродетели са патриотите, безнравствени – султановите верноподаници. Тази етическа оценка се изразява най-убедително в отношенията на белочерквенци към турския шпионин Заманов. Отначало – пълно презрение; след неговото тайно писмо, с което предупреждава комитета – идеализация (обявен е за “светец”, а постъпката му – за “знамение на времето”). Парадоксалната метаморфоза на шпионина от предател в благодетел внася мотива за абсурдния патриотизъм.
Прави впечатление, че индивидуалните промени на коментираните дотук герои не са разкрити по психологически път – за вътрешните преображения съдим по битовите (външните): преди – грижа за семейния, сега – за обществения дом; преди – спазване на християнските забрани, сега – нарушаване на табутата и т. н. Има обаче един герой в творбата, представител на патриотичното крило чорбаджии, чиято промяна е разкрита като вътрешен психологически процес. Това е средищният герой на “Под игото” чорбаджи Марко. Средищен, защото олицетворява прехода на националната психология от състояние на примирение с робството към състояние на революционна действеност. Той е трансформируем образ, разкрит в две морално-психологически фази. В основната част на романовото действие чорбаджията е противник на идеята за бунта (“Струпаля ли се царство от няколко хлапаци”). Позицията му отразява основни черти от народния светоглед – исторически скептицизъм (типично неверие на народа в собствените му сили), фатализъм (твърдението на Марко, че българският народ е в “чревото Адово”), трезв реализъм (чорбаджията се оказва исторически прав – въстанието не успява, освобождението идва чрез външна помощ). Става така обаче, че и този старейшина на еснафския разум се заразява от бунтовния подем и “полудява”. Разколебаването на скептицизма му бележат две сцени от народния живот, на които става свидетел – изработката на гюлета в тополивницата и сватбеното хоро. Отначало той приема двата свята (милитаристичния и мирновременния) за противоположни (“тук леят топове, там се женят”), но вглеждайки се в поведението на пияния Безпортев, яхнал един турчин, Марко разбира, че двата свята съдбовно са се смесили. Пълното рухване на неговия консерватизъм настъпва в дома му, където узнава, че и децата му са увлечени в революционната подготовка. Ето защо неговата нова молитва за България, заедно с декларацията му: “лудите, лудите, те да са живи” бележат психологическата кулминация на идеята за националното събуждане – то завършва в момента, в който и най-ревностният отрицател на бунта започва да вярва във възможната промяна на националната участ. С Чорбаджи-Марковото приобщаване към въстанието подемът се осъществява на всички социални равнища – интелигенция, духовенство, селячество, чорбаджийство; от най-податливите на въздействие (Соколов, Рада, Викентий), до най-консервативните и скептичните (чорбаджи Марко и Кандов).
Духовната промяна в романа е разкрита и като масов процес. По принцип въодушевлението се долавя най-добре в колективните начинания и преживявания на народа. Те са очертани най-ярко в главите: “Радини вълнения”, “Представлението”, “Тлака в Алтъново”, “Силистра-йолу” и “Новата молитва на Марка”. Те разкриват етапи от съзряването на бунтовната идея и отразяват драматичните пулсации на народния дух между страха и куража. Драматичните лъкатушения между уплахата и нейното преодоляване синтезира в рамките на един епизод главата “Радини вълнения”: традиционно предизпитно напрежение – засилване на напрежението от объркващите въпроси на Стефчов – успокояване на обстановката с ясните питания на Огнянов – неволно огласяване на революционната идея в градчето от малката Събка и рязко покачване на напрежението – преодоляване на страха след изказването на кака Гинка. Сцената има важно място в идейния контекст на творбата – внесената от будителя национална идея е публично огласена.
Нова фаза на патриотичното събуждане отразява поведението на актьорите в края на спектакъла (“Представлението”). Изпятата революционна песен в присъствието на турски властник е израз на заявени вече революционни желания. Следователно надеждата за освобождение отвън (Русия) се е трансформирала в желание на народа сам да бъде творец на националната си съдба.
Двете глави очертават мъчителното преодоляване на тънката граница между робския стереотип на поведение и формиращото се нова патриотично самочувствие. Негово олицетворение е малката Събка – детето, което, оневинено от безобидната си възраст, става пръв изразител на патриотичния кураж. Най-ярка илюстрация на морално-психологическото колебание между страха и куража е изпятата от актьорите песен – белег на историческа неразумност е, че тя е изпята пред бея; знак за робско целомъдрие е съображението, че беят не знае български.
Ескалацията на народния подем бележи описаната седянка в Алтъново. Оказва се, че мястото за робска разтуха и любовни закачки се е превърнало в среда за деклариране вече не само на бунтовни желания, а на революционна готовност (младежите говорят за бунт, както обсъждат обикновени делнични теми; въстанието се приема вече не като гибел, а като бъдещ празник). Тази промяна в поведението на ергените Огнянов характеризира като състояние на “геройски фатализъм”. Така в романа се сблъскват две фаталистични отношения към националната съдба – срещу песимистичния фатализъм на Марко застава революционният оптимизъм на народа (негова най-ярка илюстрация е кабалистичната фраза “Турция ке падне”).
Пореден пример за сливането на патриархалния и възрожденския стил на поведение разкрива главата “Силистра-йолу”. Традиционният излет в красивата планинска местност от народно веселие се превръща в поле на бойни патриотични настроения. Основна тема на разговора е смисълът на предстоящото въстание, което показва, че революционните дебати напълно са изместили обичайните битови теми и проблеми. Честите жестикулации и бурното участие в разговора показват въодушевлението на народа от предстоящия бунт, а участието на всички в този разговор е още едно доказателство за всеобхватността на революционализацията. Непринудеността на бойната песен и револючионната декларация свидетелстват за готовността и желанието на народа да въстане.
Това сливане на битовото и милитаристичното има своя веществен израз в образа на черешовия топ. Неговите съставки (корпуса му – от Марковата череша, снарядите – от топузи на кантари) показват, че военният реквизит е набавен от семейно-битовия. Трансформирането на битова вещ в бунтовна (череша става българско оръжие) символизира превъплъщението на народа от мирен стопанин в бунтар. Тази метаморфоза подчертава самодейния характер на въстанието (така самодейно е и театралното представление). В този смисъл народът може да се приеме като воин-аматьор. Именно в тази самодейност Вазов вижда трагическото величие във възрожденската история.
Парадоксална среща на противоположните битности разкрива сцената с яхването на турчина по време на сватба. По принцип това народно веселие е елемент от традиционно карнавалния живот, т. е. политически неутрален акт. Разбира се, яхването на турчина руши основна етическа норма на робството (почитание към османлиите). Но тя се руши не на бойното поле, а в карнавална среда, в която чувството на страх е непознато. Показателен в това отношение е и фактът, че дръзката постъпка е дело на човек, защитен чрез общественото си положение – сакат гуляйджия-пияница, който си е присвоил правото да говори безнаказано, т. е. освободен е от санкции. Ето защо унизеният турчин не буди страх, а смях и олицетворява “обезстрашения страх” (П. Анчев). Така творбата разкрива проникването на националната идея във всички сфери на националното пространство: дом – кафене – училище – читалище – манастир, метох, черква – село – тлака – сватбена трапеза – конак.
Позитивната промяна е представена не само по повествователен, но и по публицистичен начин, т. е. не само чрез разказ на събитие, но и чрез негов моралистичен коментар. Пример за такъв публицистичен подход е главата “Пиянството на един народ”. В нея Вазов синтезира основни тези, които са ядро на неговата етическа концепция за Априлското въстание. Тук се излагат коментираните вече гледни точки – въстанието е закономерно събитие, резултат от историческа революция (делото на апостолите) и необяснимо, уникално случване; величието му е и в обхвата на бунта и в бързината на революционализацията (“Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си цървулани и универсанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели”, “въодушевлението растеше и заливаше всичко”, “революционното кипене напредваше гигантски”). В Априлското въстание Вазов открива една същностна народна черта – способността на националния дух да се консолидира и задвижва в кратки мигове на историческо изпитание, предшествани от дълго историческо бездействие. Главата обосновава тезата, че българският народ е узрял за свободата си, защото е станал духовноединна етническа общност. Тя е основа на Вазовото идеологическо намерение: да внуши на читателите, че освобождението през 1878 г. е закономерен, а не случаен акт, резултат от общия патриотичен подем, проявен през Априлското въстание. Следователно “Под игото” утвърждава тезата, че българинът е съзрял да живее в своя държава. Става ясно, че в “Под игото” Вазов търси великото в националния характер не в неговите върхови постижения (това е тема на “Епопея на забравените”), а в постигането на национално единство.
Бе посочено, че моралното движение на националния дух не е праволинейно. След подема настъпва погром на бунтовния ентусиазъм. Зверствата на турците възвръщат робския страх и българинът отново се скрива зад стените на дома-крепост, възвръща историческия си инстинкт към физическо оцеляване на всяка цена и се декларира като верноподаник. Следователно конфликтът между страха и куража в творбата има две развръзки – надмогнатия (“Радини вълнения”, “Представлението”) и ненадмогнатия (“Пробуждането”) страх. Втората е катастрофична. Тя дава завършеност на един образ с трайно сюжетно присъствие – робството. Той маркира сюжета – творбата започва (случката край воденицата) и завършва (обесването на Мунчо) с него. Той е проектиран директно и в заглавието – романът е разказ за живот “под игото”. Най-ярко той прозира в двойнственото социално поведение на българите. Олицетворява го Соколов. В държанието му се редуват две линии – официалната (любимец е на бейовото семейство) и неофициалната (води таен революционен живот).
Финалът на романа показва, че невъстаналите белочерквенци, въпреки преживяното “пиянство” и “безумство”, си остават общество от несвободни хора. Те въплъщават негативното, “чичовското” духовно равнище на българското. Тази чичовщина е представена в един план чрез конфликта между словото и делото. Негово въплъщение е Фратьо. Не веднъж в романа той изявява готовност за включване в революционния живот. Винаги обаче го прави с предпазливост, даваща му място за отстъпление от заявеното – прокламира високо за “българското liberte” (назовава свободата на чужд език) или за сводоба, но “ниско”, да не чуе някой турчин. Ярък пример за разликата между това, което говори и това, което прави е поведението му в метоха – когато Огнянов има нужда от него той се скрива и не му помага. В края на романа, след като въстанието е вече потушено, Фратьовото слово и дело за първи път съвпадат – той се обявява за верноподаник на султана.
Робският манталитет е очертан и в друг план като конфликт у българския човек между стопанина и бунтовника. Негов израз са думите на Франгов: “съзаклятник съм, но имам и къща”, както и предложението на Мичо Бейзадето въстанието да започне след като се прибере цветето от гюловете, т.е. мисъл за България, но и за посевите и воловете.
Сблъсъкът между родово-битовото и национално-революционното синтезира Вазовата оценка за белочерквенци – “партизани на приготовлението, а не на въстанието”. Този национален морал разкрива главата “Пробуждане”, отразяваща темата за погрома. Тя е идеен контрапункт на “Пиянство на един народ”. Така се обособяват две линии – героико-романтическата (нейни двигатели са Огнянов и Соколов) и сатирико-битовата (представена от герои като Фратьо, Йотата, Франгов). По този начин светът на “Под игото” очертава същностни особености на робската психология на българина: еснафско благоразумие, бездейственост, неверие в собствените сили (Марко), подлост (Фратьо), страх (поп Ставри, Димчо), изгубване на националното самочувствие (народа като цяло).
Важна роля за разкриване на негативната морална метаморфоза има поведението на една категория герои, които се намират не в центъра, а в периферията на романовото повествование – слепеца Кочо, блудницата Милка, пияницата Безпортев и идиота Мунчо. Тези маргинални персонажи дават нови трагико-иронични измерения на мотивите за лудостта, проглеждането, честта, пиянството. Те се появяват в драматични моменти, когато е поставено на изпитание патриотичното достойнство на обществото – само Кочо изпълнява опасната мисия и спасява Огнянов; Милка единствена се осмелява да скрие преследвания Соколов; само Безпортев дръзва да се гаври публично с турчин; Мунчо самотен протестира пред трупа на Огнянов. Техните действия очертават моралния парадокс на времето: оказва се, че патриотично зрение има само слепецът, гражданска чест – безчестницата, патриотична дързост – само пияницата, геройски разум – само лудият.
Финалната сцена (обесването на Мунчо) е трагическа кулминация на мотива за вразумяването на националния дух, защото тя символизира “обесването” на лудостта и в метафоричните, и в клиничните й форми, и окончателното възвръщане на обществото към състояние на робска нормалност. Оказва се, че не само в началото, но и в края на действието патриотичното безразсъдство е постоянното състояние само на индивида (Бойчо Огнянов, Мунчо), а не на общността. Така последната глава дава завършек на драматичните взаимоотношения между водача и групата – от фаза на привличане и сливане към фаза на дезинтеграция (героичната гибел на Огнянов контрастира на жалкото физическо оцеляване на белочерквенци). Въпреки този катастрофичен финал (Бяла Черква не въстава) обаче “Под игото” утвърждава много повече представата за подема, отколкото за погрома на националния дух. Това впечатление се дължи на факта, че Вазов акцентира върху пробудата, а не върху разгрома. Тоест не върху историческия резултат, а върху духовното обединение на нацията около върховната ценност – Освобождението. Утвърждаването на тезата за това духовно единство обслужва Вазовата патриотична стратегия – да внуши, че постигнатата свобода е отвоювана, а не подарена. Тоест, че българинът има право да се изживява като исторически творец.
Така романът “Под игото” разкрива глобалните морални преображения на българския народ в края на националното възраждане. Те са представени като процес на взаимопроникване между водача и народа, между бита и историята. Негова кулминация е излизането на масовия българин от епохата на национално безвремие и историческа анонимност и включването му в градежа на новата национална история.

(4400 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове