ТЕМИ ПО ЛИТЕРАТУРА

Нравствените метаморфози на рода според повестта “Гераците”

Проблемът за нисходящия развой на родовите генерации във времето е трайна тема в световната литература (“Антигона”, “Еглетиерови”, Буденброкови”, “Форсайтови” и мн. др.). Нейно идейно ядро е мотивът за семейния грях и неговото изкупление. Той се отъждествява с кръвосмешение (Едиповия грях), детеубийство (“Медея”), отцеубийство, братоотстъпничество и т.н. Въпросът за фамилната вина в повестта “Гераците”, довела до нравствения разпад, е дискусионен в българската литературна критика. Според социологическата (марксическата) трактовка злото произхожда от “грозния капитализъм”, който разрушава патриархалната задруга, поддържала родовото единство от “незапомнени времена”, т.е. Гераците са обект на злото, жертва на новите социо-икономически процеси в българското село в края на ХІХ в. Според друга (народническа) трактовка фамилният разпад е резултат от случайни, а не закономерни трагически обстоятелства – внезапната смърт на майката-обединителка баба Марга, твореца на родовия ред и стабилитет, чиято роля не могат да дублират нито снахите, нито дядо Йордан, т.е. без консолидационната роля на майката родът трагично осиротява и губи морално-битовото си единство. Според трета – Гераците са субект, а не обект на злото; то е иманентна тяхна същност; драмата им не е исторически обусловена, а винаги възможна в свят, който издига в култ материалното притежание. Според четвърта – катастрофата е необяснима, непредсказуема, алогична, защото отразява незакономерните превратности в човешкия свят, редуващ периоди на стабилитет, хармония, вселюбов с периоди на разделение, отчуждение и омраза. Различните прочити на семейната драма доказват, че Гераците са образ с многослойна художествена конструкция, с многозначни измерения, т.е. и историчен, и надисторичен; и националноспецифичен, и универсален; и разгадаем, и неразгадаем свят. Настоящото изложение ще се опита да защити последните две от посочените критически интерпретации: “Гераците – субект на злото” и “Гераците – разказ за непредсказуемите и необясними превратности на човешката съдба”.
Художествената концепция на повестта за вината, довела до фамилното крушение, е проектирана скрито още в първата (експозиционната) част, в която се срещат дискретни знаци, подсказващи, че злото не идва отвън, нито е плод на трагична случайност, а е заложено в самата ценностна система на рода, в самата духовна същност на богаташката фамилия, т.е. че то е иманентно. Откриваме ги в началния портрет на родовите стожери – родителите. Той е изграден върху съотнасянето на позитивни и негативни характеристики. Акцентът обаче пада върху добродетелите им, защото първата част говори за идиличния период от битието на рода. Ето защо дядо Йордан и баба Марга са откроени като образцови норми за патриархални стопани – той е пословично трудолюбив, добросърдечен и почитан от всички; тя – с весел нрав и дарба на майка-обединителка; двамата са видяни като един организъм, фукциониращ безупречно (“той беше главата, тя душата”), като съхранители и достойни продължители на родовата приемственост. Текстът маркира, макар и не ярко, тяхната духовна тъждественост и в друг нравствен план – дядо Йордан е “малко скъперник”, баба Марга е с “търговска душа”. Този прагматичен дух загатват и други експозиционни моменти. Основно местонахождение на двамата е кръчмата, в която Герака заработва, спестява и крие на тайно място припечелените пари. В народните представи, отразени в литературата, кръчмата се възприема като “нечисто място”, а парите като “нечиста сила” (именно те стават Дявола на изкушението, “ябълката на раздора” – тяхната кражба поражда разпрата между братята и ускорява започналото отчуждение). Налице е ситуационно единство между позорно място и сила. Текстът съобщава, че достойният родов наследник дядо Йордан е удвоил и утроил бащините имоти – естествено, чрез обезземляване на свои съселяни и вероятно роднини (случаят с присвоения имот на Маргалака е симптоматичен). Всъщност първият скрит конфликт е между индивидуален образ (началният портрет на дядо Йордан акцентира върху неговата доброта и любов на съселяните към него) и родов образ (прозвището Герак означава ястреб – птица, символизираща грабливост, хищност и студенина). В хода на повествованието този конфликт постепенно ще се преодолява, защото новото родово поколение ще се отъждестви напълно с фамилното прозвище. Не случайно най-първата характеристика на дядо Йордан, с която всъщност започва повестта, е изразът: “най-заможният човек в селото беше…”. Става ясно, че въпреки властващите партиархални добродетели (трудолюбие, сговор, пестеливост, чинопочитание) родова свръхценност са парите, имотното притежание – същностна черта на богаташкия свят. Според идейните послания на повестта именно прекомерното отдаване на прагматичните ценности се оказва вината, която родът изкупва чрез своето разложение. Казано с езика на Еклесиаста: “Който богатее само в себе си, а не богатее и в Бога е осъден да гледа пепелта на своето сътворение”. Ето защо водещ в повестта е мотивът за фаталната роля на култа към собствеността в системата на родовите отношения.
В първата (експозиционната) част обаче култът към парите е представен в позитивна светлина – като консолидационен фактор за сплотяване на родовите членове в здрава общност. Във втората част имотната страст е разкрита като дезинтеграционна сила, довеждаща до тотален разрив народа със селото, на старата с младата генерация, на отношенията в рамките на едно поколение. Следователно в повестта опорните селски ценности (труд, земя, имот) са видяни двойствено (например в един битиен контекст трудолюбието може да изглежда добродетел, а в друг – патологична страст). В описания идиличен период от родовия живот загатнатите недостатъци (стисливост, комерсиален дух) нямат зловещ облик, защото имат за своя противотежест ярки патриархални добродетели, т.е. родовата хармония е базирана върху баланса между труженическото и собственическото, между християнското и антихристиянско начало. Разрушаването на родовата приемственост е разкрито като процес на нарушаване на този баланс. Негов израз е мотивът за изкривената наследственост. Оказва се, че синовете онаследяват едностранчиво своите родители. Божан усвоява бащиният култ към труда и земята, но не и неговото добросърдечие. Ето защо у него бащините качества се израждат в патологичен егоизъм. Петър наследява доброто сърце на стария чорбаджия, но не и неговата предприемчивост и трудолюбие. Това го превръща в безволев и бездеен човек. Павел носи веселия нрав и чар на своите родители (той е хубавец, чаровник), но не и чувството за патриархална почтеност и култ към дома на своите родители. Липсата на тази противотежест го изгражда в циничен човек, погазващ брутално изконни родови връзки. Ето защо синовете се превръщат в нравствени антиподи на своите родители – в рушители на родовата приемственост.
В много отношения обаче те са и пълни духовни двойници на баща си. Павел се готви да отвори бакалница в града (както неговия баща – кръчма); разграждайки двора, Божан се приготвя да осъществи бащината си икономическа стратегия (да обезземлява съселяни и вероятно роднини). Следователно търговският дух на бащата се е вселил в двамата му сина и ги е превърнал в достойни наследници на родовото прозвище – Гераците. Петър също не може да бъде изключен от тази схема – той въплъщава бащиното безсилие за борба със злото. Геракът е силен, когато гради материални ценности; когато трябва да се противопостави духовно на злото е безволев и слаб. Двамата с Петър не могат да живеят извън рода и страдат от започналите раздори, но и двамата се примиряват с позицията на пасивни зрители на родовата катастрофа. Ето защо успоредно с посочения мотив за изкривената наследственост повестта разгръща и мотива за усвоената негативна духовна приемственост.
Посочената безпомощност на стария чорбаджия има своето обяснение в сюжетната му биография. Целият си живот той е посветил само на една свръхзадача – да натрупа пари и имот, т.е. да осигури материалното наследство на синовете си. Твърде малко обаче е неговото усърдие в съграждането и на духовни стойности – знак за това е фактът, че въпреки парите си не е дал образование на синовете, че ги държи до себе си и ги принуждава да го продължат без изменение. Именно духовната му недоразвитост се е реализирала в съдбата на неговите синове. Всичко това налага убеждението, че злото не е извън, а вътре в рода, че не случайно моралните катаклизми се стоварват не върху кого да е, а върху “най-заможния човек в селото”. В този смисъл не грозният капитализъм, а себичният фамилен морал е причината за нравствените метаморфози. Това тълкуване се противопоставя и на посочената в увода народническа теза за разпада като резултат от смъртта на майката-обединителка. Тексът съобщава, че конфликтите избухват няколко месеца след смъртта на баба Марга. Следователно злото не би се проявило толкова бързо, ако не е било акумулирано с години, т.е. ако не е било фамилна същност. В подкрепа на това трябва да се уточни: за какво зло се говори в повестта? “Гераците” е разказ за необикновено морално-битово разделение, което се измерва с братоотстъпничество, духовно отце-съпруго-дете убийство, т.е. в творбата става дума за бруталното погазване на най-устойчивата връзка в хилядолетната история на човешкия род – кръвната връзка (бащина, синовна, братска), както и за светотатствено оскверняване на семейна връзка. Става ясно, че Гераците са род с друга биология. Важна роля за демаскирането на тяхната аморална същност има сцената на кражбата, а по-конкретно фактът, че прекият извършител не е конкретно назован в текста (въпреки че всички улики водят към Божан). Този похват постига ярък идеен ефект – така вината се разлива върху целия род, т.е. изгражда се скрито внушение, че всеки от братята би могъл да е извършител на този позорен акт – знак за фаталната власт на вещното притежание върху моралния строй на герашкия човек.
Негативните метаморфози на рода са представени най-ярко чрез сюжетната съдба на тримата братя – катализаторите на фамилната деградация. Трагичната родова участ е представена като конфликт между фамилни очаквания и фамилен резултат. Той е проектиран още в именуването на героите като сблъсък между вложения смисъл в името и поведението на носителя му. Назоваването на Петър и Павел с имената на евангелските апостоли, а Божан – с име, производно на Бог, е знак за родителските надежди, че децата им ще бъдат достойни родови апостоли. Оказва се обаче, че те олицетворяват в най-пълна степен антихристиянския дух в повестта.
В изграждането на техните образи има една обединителна линия – духовната деградация е разкрита като процес на деформирано отношение към труда. По принцип в творчеството на Елин Пелин духовният строй на селския човек се определя от самоусещането му в труда. Ето защо трудолюбието е разкрито като свръхценност – база на всички други селски добродетели. Опорочи ли се връзката на човека с труда, настъпват сериозни духовни сътресения, които могат да доведат до тотален нравствен разпад Елин-Пелиновия човек. И наистина тоталното отчуждение на Павел от полската работа прераства в отчуждение към селския свят, прекомерното пристрастяване на Божан към земята го превръща в патологичен егоист, липсата на усърдие в работата прави от мързеливия Петър безволево същество.
Божан и Павел илюстрират двете крайни фази в деформацията на селската личност, дошла като резултат от светотатственото отношение към труда. Най-малкият брат обаче разкрива крайната фаза на моралната деградация – циничното отчуждение от семейния, родовия и социалния селски свят. Първият сблъсък на родовия човек със селския свят се представя в отношението на Павел към земята и селския труд. Той е безразличен към полската работа, изпитва отвращение и презрение (“Очите му се свиваха от досада и от златният блясък на полето”), не отива да работи с другите и единствената му мисъл е как да вземе парите на баща си.
Отчуждението от труда води и до родова алиенация. Знак за това е погазването на святото патриархално чувство – култът към бащата. Пристигането на Павел в селото, по време на неговия отпуск, поражда асоциации с библейския мотив за завръщането на блудния син. Но в повестта той е идейно преобърнат – Павел не идва с чувство на вина, за да поиска прошка от баща си, а с прагматичната цел да изскубе пари от него. Тази негова цел изразява и егоистичното му отношение не само към бащата, а и към братята (слагайки ръка върху общите пари, той е готов да наруши принципа за справедливо разпределение на родовото имане). В този смисъл Павел е първият братоотстъпник в повестта. В неговия образ се откриват не само библейски, но и фолклорни проекции. Повестта пародира приказния сюжет за тримата братя и златната ябълка. От една страна, между тях има явни сходства – трима братя, родово имане, което трябва да се пази, най-малкият брат е най-хубав, а жена му – най-чаровна, най-големият – най-лош, а съпругата му е най-грозна, родовите надежди са насочени към най-малкия син. Докато в приказките най-малкият брат се явява родов спасител, в “Гераците” Павел е пародия на родов апостол, а в този смисъл и пълна карикатура на библейския си съименник. Кулминацията на пародирането на приказния модел е сцената с кражбата: оказва се, че тези, които трябва да пазят имането, позорно го присвояват, т.е. превръщат се в “ламя”. Преобръщането на фолклорните и библейски мотиви бележи разпада на хармоничното митологично (“приказно”) време на доброто в рода на Гераците.
Отчуждението на Павел има и свой пространствен израз – неговото местонахождение е градът. Той има морален статут на “позорно” място (там пропада Павел, там се опозорява дъщерята на Маргалака). Дезинтеграцията на най-малкия син е постепенна – отначало той често се връща в селото, но след като веднъж вкусва от “благата” на града – кръчмите, хазарта, развлеченията с леките жени – забравя за родния дом, хубавата си жена и праща писма единствено с молба за пари. В този смисъл пространстевното отдалечаване (от селото все повече към града) алюзира душевното отродяване от патриархалните норми. Животът на Павел има огледално развитие в пространството – от едната страна е селото, от другата – градът; в интимния живот – красивата, добра и чистосърдечна Елка е огледална на пародийната й двойничка – проститутката; в нравствените ценности – опозицията на труда е хазартът. Най-пряко обаче израждането на Павел разкрива отношението му към сакралния център на патриархалния българин – семейния дом-крепост. Неговото отношение към семейството му е тотално преобърнато – той е безразличен към жена си и детето си, държанието му е изпълнено с цинизъм към светите за патриархалния човек дом и фамилна крепост. Логичен резултат от неговото държане е отношението на собственото му дете – Захаринчо се страхува и плаши от баща си, когото вижда за пръв път. Кулминацията на конфликта “отроден съпруг-обичлива жена” е фактът, че Павел донася на жена си срамна болест (развеселен и подпийнал, Павел за пръв път обръща внимание на Елка, но не от любовно чувство, а от скотски нагон).
Може да се обобщи, че в текста Павел олицетворява цялостния процес на алиенацията на отродяващия се човек – битова, морална, социална и естетическа – от селския си корен. Павел илюстрира формирането на себичния индивидуализъм на селската личност, прекъснал всички връзки със своята родово-социална среда – синовни, братски, бащински, съпружески. В този смисъл Павел може да се възприеме и като национален вариант на бродника-блудник.
Друга вариация на модела “себичен човек” е Божан. Неговият образ е очертан в две фази – в експозиционната част той въплъщава чертите на образцовия селски стопанин и в този смисъл олицетворява в най-пълна степен родовата приемственост – “Полската работа бе неговата стихия. Всичките му грижи и мисли бяха там. Лицето му имаше прегорелия цвят на пшеничено зърно и душата му гледаше небето, облаците и слънцето с надеждите и тревогите на плодородната земя”. Пасажът най-пълно очертава мотива за позитивната родова приемственост – Божан е възпроизвел най-точно основната родова черта – трудолюбието и любовта към парите. В тази експозиционна част е разкрита неговата пълна нравствена и естетическа отдаденост на полето и стабилните родови връзки.
Драмата му е разкрита като разрушаване на баланса между труженическия и собственическия импулс, между прагматичния и естетически порив към труда. За него вече трудът е средство за забогатяване, а трупането на имоти – самоцел. Павел се отчуждава от труда. Божан остава да живее в селския бит, но в не по-малка степен от своя по-малък брат утвърждава духа на себичния индивидуализъм. Всъщност това е героят, който придава външен, битов облик на духовното разделение – разделя двора на самостоятелни участъци. Пространственото разделение е символ на екзистенциалното разцепване на рода; то огласява началото на един необратим процес – разпадането на рода в отделни семейства. Божан е героят, който най-пълно се сраства с родовото прозвище. Той типизира новия вълчи морал, който се установява в доскорошния единен свят. Бе посочено, че Божан е генетически най-близък до своя баща по отношение на трудолюбие, сребролюбие и скъперничество. Но докато бащинските богатства са родово притежание (общо имане), Божан иска да богатее само за себе си.
Собственическите страсти деформират цялостното отношение към човешкия свят – Божан е лукав, преструва се, че е загрижен за баща си, а всъщност иска да наруши принципа за справедливо разпределение на наследството, изпитвайки “каинска неприязън”. В този смисъл Божан е библейският вариант на Каин (моделът тук е преобърнат – Божан не се стреми да бъде единствения, обичан от баща си; неговите стремежи са насочени единствено към парите) – той е изтъкан от злоба и завист. Материализмът руши не само синовното и братско чувство, а бащиното, и родовото. (Ярък пример за дезинтегрираното му отношение към рода е моментът, в който той не отива дори на погребението на Елка, т.е. в него няма и капка сантимент.) В глобален план отчуждението и липсата на човещина у Божан се проявяват и в отношението му към селото – той се чужди от селския социум, неговата стисливост се проявява дори и по отношение на калугерите, молещи за милостиня. Синтез на изродената същност на Божан дава изречението: “От днеска той ще царува, други ще му робуват”. Може да се обобщи, че подобно на Павел, Божан разкрива процеса на пълното духовно отчуждение на селската личност от изконните й родови връзки.
Двамата братя са пълни карикатури на модела “патриархален човек”. Те доказват страшния резултат от деформацията на наследените родови качества, олицетворяват най-ниското на човека – скотското. Павел се разнежва по писмото на проститутка, пиянства и прахосва безцелно пари. Божан гони калугерите, просещи милостиня, с псувни; видян е дя дояжда захвърлен резен диня.
По-особен морален статут има средният брат. Той оправдава своето средищно място не само по възраст, но и по характер в повестта, защото не носи нито цинизма на Павел (страда от родовото разделение, не вижда живота си извън селото), нито патологичните трудови амбиции на Божан (той е милостив и малко мързелив). Но Петър също е обременен с родова вина, т.е. има свой дял в родовото разделение. Мотивът за родовата вина иронично е проектиран в неговото име. На гръцки Петър означава камък – символ на здравина, опора, твърдост. В повестта средният брат е най-мекушавият, най-отпуснатият и бездеен сред Герашките наследници. В този смисъл той е пародия на своето име. Поведението му е карикатура и на библейския му съименник (пазителя на небесните врати) – Петър не може да бъде никакъв водач-обединител, т.е. апостолските способсности са му чужди. Активното му участие в родовия раздор маркират две сцени – Петър пръв се сбива със своя брат след установяване на кражбата; не друг, а той отсича семейния герб – бора. Отсичането му символизира родовата екзекуция, защото рухването на дървото е трагичен епилог на Герашката драма. Може да се обобщи, че тримата братя, заедно със своя баща, утвърждават най-пълно мотива за родовата вина – идейно ядро на темата за родовото крушение.
Нравствената метаморфоза е разкрита и чрез съдбата на героите, които не променят патриархалния строй и не се адаптират към новия вълчи морал. Тази нравствена категория типизира най-пълно образът на Елка – нравствено-естетическият контрапункт на грешния свят. Нейното духовно оразличаване от другите снахи е проектирано още в именуването й – Божаница и Петровица не са назовани със собствени имена в повестта (похват, подчертаващ тяхната духовно-физическа безличност), а най-малката снаха присъства с хубавото българско име Елка. То повтаря в умален женски вариант семейния герб – бора, а в символен план – свещеното дърво, крепител на извечния порядък, на изначалната хармония между човешкото и божественото. В творбата Елка присъства като патриархална и християнска норма за добродетелност (красотата й и чувството за съпружеска преданост се съчетават с християнската догма за несъпротивлението и моралния стоицизъм като път към спасение). Показателни в това отношение са сравненията й с “гълъбица”, “светица”, “гугутка”. Сюжетната й съдба обаче преобръща библейската идея за победата над злото чрез кротост и смирение – гибелта й не повтаря подвига на Пенчо-Славейковата Райка: Елкиното несъпротивление не носи нравствено преображение на фамилията. Така преобърнат е и фолклорният мотив за чезненето на красотата. Според народните поверия, отразени в народните песни, всяка семейна сграда се заздравява чрез жертвопринушение (жертвата е винаги най-изисканият нравствено и естетически член на родовия колектив). Вграждането на Елка обаче не стабилизира разклатения дом, а бележи неговото окончателно рухване. Оказва се, че нейните духовни дадености са абсолютно несъстоятелни в един антихристиянски свят. Ето защо боледуването символизира духовното заболяване на рода, а срамната болест – неизличимата морална зараза. Елка се оказва персонифицираното духовно имане, което е без стойност в свят, който цени само материалните стойности.
Най-трагично олицетворение на разкъсаната морална приемственост между стари и нови ценности е образът на стария Герак, защото, както се посочи, той в началото на повестта е балансьорът между християнския и антихристиянския свят. Срещата на двете несъвместими морални системи (колективистична и индивидуалистична) е проектирана в самото му именуване: личното “Йордан” поражда асоциации със свещената Христова река, а прозвището “Герак” – със значения, които се посочиха. Тази посредническа роля му отрежда мястото на средищен герой в повестта. Подчертава го самата композиция на повестта – творбата започва и свършва с описание на неговия образ. Този герой-рамка въплъщава най-пълно двойствената същност на рода и неговата превратна морална биография. Тя е разкрита чрез трагичните конфликти у дядо Йордан между предишна социална мощ и настоящо безсилие, между родови надежди и родов резултат. Страдалческата му участ му отрежда в текста и ролята на мъдрец-прорицател на разрушения баланс между доброто и злото, на триумфа на Дявол “отворил бакалница в човешките души”. Неговите горчиви констатации очертават едно от моралните послания на повестта: злото се заражда в корените на доброто и се храни с неговите сокове, за да го разруши. Въпреки прозренията на Герака, той, както се посочи, е главният носител на мотива за родовата вина. Съдбата му е следствие от трагическата илюзия, че прекомерният градеж на материални ценности осигурява от само себе си и съграждането на нравствени. С тази философия той възпитава синовете си и е ясно защо не може да си обясни произхода на злото в техните души – защото не го търси в себе си. На повърхността на сюжета Елин Пелин откроява душевните терзания на стареца, човешката му мъка и безсилни мъдрувания над доброто и злото. Но коментираните му сребролюбиви страсти внушават валидната максима: “каквото посееш, такова ще пожънеш” – той е пример за децата как може да се богатее само в материален план; ограничава ги интелектуално (не им осигурява образование) и битово (държи ги до себе си); няма приятели. Духовното му отчуждение влияе не само на фамилните отношения, но и на връзката на рода със селото. Показателно в това отношение е поведението на селския присмехулник Ило, който изразява колективната гледна точка на семейната драма – злорадо задоволство. Така мотивът за социално-моралното и битово отчуждение на рода от селото доутвърждава идеята за иманентната обремененост със зло на богаташката фамилия. Тя е проектирана най-пряко в сцената с кражбата – децата извършват светотатство (окрадват баща си); дядо Йордан погазва християнската максима – проклина синовете си (“Проклети да сте, проклети да сте!… Избийте се, кучета!”). Налице е двоен грях – обир и проклятие. Той внушава тезата за изравняването на вината, за антихристиянската същност на описвания свят. Главен неин носител се оказва дядо Йордан. Много показателно в това отношение е сравнението му в края на повестта с печаща се на слънцето “стара змия”. Аналогията с библейския символ на изкушението, довело до грехопадението на човешкия род, подчертава именно мотива за вината – скритото имане на бащата се оказва змията-подбудител на позорния акт. Отношението “баща-синове” може да се очертае в следната морална линия: възпитаване чрез личен пример в трудолюбие, но и в сребролюбие, комерсиализъм, потайност – кражба на заработени с труд от родителя семейни пари – проклятие (а не прошка) към синовете. Тази сцена бележи необратимото духовно разцепление на рода в повестта. Оттук нататък Геракът става извънпоставен както социално (съселяните му не се интересуват от него) и родово (никой от синовете и снахите не се грижи за него), така и пространствено (той обитава запустената кръчма). Превръща се в излишния герой, обитаващ ничия среда, напълно анахроничен в новия морален ред, наложен от синовете му, т.е. извънпоставен и във времето. Тази негова тежка участ внушава идеята за моралното възмездие на бащата, за тежката му фамилна вина. Анималистичните представяния на стареца със змията и ястреба акцентират върху духовната принизеност на описвания герой и развенчават една философия за човешко щастие, базирана върху стремежа към материално натрупване.
Присъдата над този свят има оригинално внушение в самия финал на творбата, описващ физическата смърт на дядо Йордан. Тя се представя не като уникално, а като тривиално събитие, предизвикващо само битова почуда (“Я, той умрял! Ама съвсем изстинал!). Сцената не е психологическа, а само събитийна кулминация на повестта, защото голямата драма вече се е състояла – духовната смърт на Герака е изпреварила физическата. Телесното изстиване на стареца е метафора на изстиналите човешки отношения. Тя е внушение и за окончателния край на устойчивия от “незапомнени времена” родов кръговрат, който повече няма да се възпроизведе. Самотният край на Герака бележи пълния разпад на всички връзки, върху които се е крепило родовото единство.
Нравствените деформации са представени не само чрез духовните промени в човешкия свят, но и чрез естетическите метаморфози в облика на основните топоси, съставящи родовото пространство – кръчмата, двора, бора, къщата, софрата, огнището. В Елин-Пелиновото творчество човешкият свят е огледално обвързан с природно-битовия – всяка духовна промяна в битието на героите се отразява от пейзажа. Така е и в “Гераците” – всяка нравствена колизия снизява естетическия облик на пространството, в което обитават героите. Пример за такава деформация е образът на кръчмата. В него е проектиран мотивът за богатството като злина и като добродетел. Двойствената му интерпретация отразяват двете основни описания на кръчмата. В експозиционната част тя е зона на почтен патриархален ред (аналогичен на този в къщата), в която цари весел дух, т.е. минимодел на дома. Оказва се обаче, че не домът, а тя е центърът на домашното пространство. Това изместване символизира ориентацията на фамилията към определена ценностна система. Развоят на фамилните отношения доказва същността й на “нечисто място” – тук се извършват ред светотатствени действия: трупат се на скришно място пари, които впоследствие се открадват; пред нея се сбиват братята; тук гасне забравен бащата на дома. Така битовият образ излъчва човешкия – в началото кръчмата е представена като “глава и камък” на фамилния дом, а в края като “мрачна, пуста, тъмна, непривлекателна” – пълен двойник на нейните обитатели.
Най-ярко човешката деградация е отразена в естетическите метаморфози на родовото знаме – бора. В началото прелестният му облик отразява огледално родовата хармония. След започване на свадите “кичестото” дърво променя облика си – “старият бор” шуми “плачевно” нощем. Идеята за рухването на патриархалната задруга намира своето битово изражение в отсичането на бора – акт, символизиращ родовата екзекуция. Кулминация на естетическата му деформация е съдбата му след посичането – то лежи в един свински лочник. Омърсяването му символизира опетнената родова чест и окаляните човешки отношения, т.е. разрива на човека с традицията. Дворът, огнището и софрата също се превръщат в топоси на разединения.
Внимателният прочит на повестта показва, че Елин-Пелиновата концепция за злото, стоварило се върху рода, е сложна. В родовата драма са заложени различни представи върху промените в човешкото битие. Направените дотук наблюдения установиха, че родовата вина е в прекомерния култ към материално притежание – основна причина за духовната недоразвитост на богаташката фамилия. Прави впечатление обаче нежеланието на писателя да коментира причините за родивия катаклизъм, а стремежът му да описва само техните следствия, т.е. да дава отговор на въпроса: “Какво стана?”, а не “Защо стана?”. Показател на отказа от директна морална оценка на злото са думите, отбелязващи промяната – те са от един синонимен ред: “най-неочаквано”, “най-ненадейно”, “незнайно откъде”. Те наблягат върху алогизма, а не върху закономерността на промяната. В този дух звучи и изречението, огласяващо началото на родовото отчуждение: “Никой не разбираше как стана това”. Така повестта гради впечатление за внезапността, случайността, непридвидимостта, необичайността на негативната промяна. Ето защо успоредно с мотива за фаталната власт на собственическото чувство върху развоя на родовите отношения повестта разгръща и общофилософския мотив за непредсказуемите и поради това необясними превратности в човешкото битие. Липсата на пряка авторова оценка на злото изразява мъдрото отношение на Елин Пелин към човешкия живот, който никога не може да бъде докрай обяснен. Показателно е, че в своите творби той отразява човека, без да робува на никакви философски доктрини (били те социалистически, народнически, ницшеански, толстоистки), които винаги ограничават тълкуването на живота до определени предпоставени и поради това ограничени тези. Ето защо всеки опит да се чете на повестта през конкретна философска призма води до едностранчива оценка (доказателство за това са посочените социологични и народнически интерпретаци).
Всъщност мотива за необяснимата промяна въвежда още първият епизод, с който започва истинското повествование – смъртта на баба Марга. Конфликтът между логика и антилогика, между случайност и закономерност се поражда от факта, че веселата, пращяща от жизненост енергична стопанка се поминува (и то не в преклонна възраст) “най-ненадейно”. Внезапната й смърт изглежда необичайна и поради факта, че умира не кога да е, а “напролет” – началото на новия природен и трудов кръг, сезонът на обновлението. Така се създава внушение за неочаквания разрив между природния и родовия цикъл, а от тук и между досегашния родов развой (водещ началото си от “незапомнени времена”) и настъпилите нови отношения. (Тази необичайност подчертава и смъртта на дядо Йордан, който също умира “напролет”.) До кончината й между природния и родовия кръговрат е имало пълна хармония – сменяли са се сезоните и годините, както са се редували във времето генерациите на фамилията, без да се случи нищо необичайно. Оказва се обаче, че поредното природно обновление бележи родовия залез. Важна роля за утвърждаване на идеята за необяснимите превратности на родовата, а от тук и в човешката съдба изобщо има и образът на селото. Както бе посочено, марксическата критика го възприема като образ, типизиращ новите икономически и нравствени промени в българското село от епохата на “първоначално натрупване на капитали”, т.е. възприема го като художествено визиране на един процес, възможен само в определена епоха. Прави впечатление обаче, че селото присъства в текста като географски и исторически анонимен образ. Описаните събития протичат в едно недоизяснено време, т.е. липсват директни намеци за определена конкретно историческа действителност. Избледняването на историко-социалния фон, върху който се разиграва родовата драма, придава на описваните събития надисторически и наднационален облик, т.е. разкрива чрез нея общочовешки отношения и промени, възможни във всяка епоха. Погледната в този универсален аспект, повестта разкрива разпада на един устойчив родов космос в резултат на разпадането на баланса между доброто и злото, а от тук и идеята за необяснимите промени в човешкото битие, в което се редуват периоди на стабилитет, хармония, устойчивост с периоди на дисхармония и разпад.
Показател на това разбиране за света е и фактът, че “Гераците” отразява много повече митологичните древни представи за битието, отколкото социологичните. И наистина – творбата реконструира в национално образна форма древния мит за световното дърво. Негова основа е идеята за дуалистичната същност на света, изразяваща разбирането на древния човек за диалектиката между доброто и злото. Картинен израз на тази идея е образът на гигантското дърво, в чиито клони вие гнездо птицата – символ на доброто и хармонията, а в неговите корени пълзят змии – символизиращи съответно злото и хаоса. Според митологичния човек балансът между змийското и птичето начало осигурява устойчивостта на човешките отношения; дисбалансът – техния крах. В повестта трайно присъствие имат и трите елемента, съграждащи мита: дърво (борът е единственото и най-голямо дърво в селото; донесен е от “светите рилски гори”), птица (птича символика носи родовото прозвище – ястребът има негативни, но и позитивни значения, защото символизира и царственост, достолепие, извисеност; символ на патриархалното добруване са и пеещите птички в клоните на бора, описани в първата част; Елка е сравнявана с гугутка, децата – с пиленца), змии (змията е най-разпространеният образ за представяне на злото – началото на сръдните е сравнено с изпълзяването на змии, злите отношения – с фученето на змии, Герака – със “стара змия”). До раздорите змийското и птичето са били в баланс. Неговото разрушаване бележи изречението, маркиращо задълбочаването на кризата: “Старият бор шумеше и съскаше плачевно нощем, сякаш в клоните му се бореха змии”. Символното движение на змии към короната на дървото кодира представата за пълното израждане на рода в змийски.
Анималистичните сравнения в повестта са основен похват за представяне на злото. Божан е оприличен на лисица, Божаница – на вълчица, Герака – на стара змия, синовете му – на кучета. Тези аналогии подчертават духовното оскотяване на рода. Така идеята за необяснимите превратности получава и алегорично представяне. Прочетена през призмата на мита за световното дърво, повестта разкрива родовия залез като драма, необусловена от историческото време, заложена в противоречива и сложна същност на човешката природа, която трудно може да се обясни.
Направените наблюдения, както и посочените в българската критика интерпретации доказват, че Гераците са многослоен художествен образ и всеки опит за еднопланово тълкуване на повестта е обречен. Тя е разказ е за рухването на един свят под напора на нов социален морал, отразяващ драматични събития в българското село в края на ХІХ век (разпада на семейната задруга), и за духовната обреченост на свят, в който властва сребролюбивият търговски дух – катастрофа възможна във всяко време, необусловена от социални фактори, и за необяснимите обрати в човешкото битие, редуващо периоди на добродетелност с периоди на злосторство.
Така световната литературна тема за нисходящия развой на рода във времето получава в повестта богати художествени трактовки. В родовата деградация Елин Пелин е проектирал различни идеи – за социалния натиск върху родовата традиция, за фаталната сила на имотната страст върху моралния строй на фамилните отношения, за необяснимите превратности в човешката съдба.

(5300 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове