ТЕМИ ПО ЛИТЕРАТУРА

Героичното в цикъла “Епопея на забравените”

Героичното е проблемен център на Вазовото творчество. Синтез на авторовата естетическа концепция за подвига и на худежествения модел за неговото лирическо представяне е цикълът “Епопея на забравените”. Възвеличаването на възрожденската епоха преследва няколко идеологически задачи. В един план Вазов описва славния образ на миналото, за да го превърне във вечен извор на национално самочувствие; в друг – за да изобличи аморализма на следосвобожденската епоха, деформирала идеалите на Възраждането; в трети – за да утвърди достойното място на българските личности и събития в контекста на световната героическа история. Основен художествен принцип за осъществяване на тази патриотична задача е ценностното съизмерване. То има две идейни реализации. В един план Вазов равнопоставя националните героически стойности със световните образци за величие: “бесилото е с кръста равно”, “опълченците са кат шепа спартанци” и др. (в своите патриотични екзалтации той стига дори до хиперболични твърдения, че българските величия надминават по блясък световните: Левски е готов “сто пъти” да повтори Христовата саможертва; Перущица “Картаген надмина, Спарта посрами”, т.е. българското е и равностойно, и уникално, абсолютно различно). В друг – героизацията на миналото се постига чрез нейното морално съпоставяне с Вазовото съвремие. Антитезата “славно минало – позорно настояще” е заложена още в самото онасловяване на цикъла – изразът “епопея на забравените” е оксиморон, маркиращ моралния парадокс на епохата: гигантите на духа и техните идеали са позорно забравени от потомците. Заглавието отразява двете позиции на Вазов към българското: охранителната и изобличителната, двете художествени стратегии за героизация (одическата и сатирическата) и двата лайтмотива на текста – за величието и за позорната забрава. Това двойствено отношение на Вазов към образа на минала и настояща България изразява неговата патриотична стратегия: да утвърди един положителен национален портрет; да превърне художественото познание, което дават неговите оди, в патриотично съзнание с една свръхцел – утвърждаване на положителен национален портрет; преодолявене на травмираното от робството национално самочувствие, създаване на култ към себехаресване, на вяра в равностойността на българското на световното.
Носители на представата за героичното в цикъла са основните му герои: личността-будител и народът, представени като сътворци на историята. В изследване на техните взаимоотношения Вазов оформя своята историческа концепция за героическото съзряване на нацията. Началото на този процес поетът свързва с ролята на народния будител, който огласява националната идея (“Паисий”, “Раковски”) и я снизява до народните маси (“Левски”, “Каблешков”), а краят на процеса – с момента, в който народът се превръща в самостоен героически субект (“Защитниците на Перущица”, “Опълченците на Шипка”).
Прави впечатление обаче, че подредбата на одите в цикъла не спазва посочената историко-хронологична линия – първа е одата “Левски”, отразяваща по-късен етап от възрожденските борби, а “Паисий” е по средата на цикъла. Този факт подсказва, че историческата концепция на Вазов за Възраждането не е напълно тъждествена с художествената. Нарушеният исторически принцип показва една специфична позиция към описваната епоха. Поетът не разграничава исторически своите герои, защото иска да подчертае тяхната морална равнопоставеност – всички са еднакви по своето величие и по своята трагична съдба на “забравени”. За Вазов те са творци на изключително време – родостроителната епоха на Първосътворението (“История славянобългарская”), Първодействието (делото на народните апостоли), Първосъбитието (Априлското въстание). Ето защо ги представя като Първобудители (Паисий), революционни Първодеятели (Раковски) и Първоапостоли (Левски) и т.н. Така описаното време се превръща във вечна мярка за национално величие, в недостижим в своите морални ценности свят.
Основен похват за изграждане на представата за неговата уникалност е отъждествяването на възрожденските будители с християнските понятия за святост. Героите на “Епопеята” носят дарбата на библейски пророци (“да виждат ясно бъдещето тъмно”); повтарят земния път на Спасителя (Левски); дублират битието на трите типа светци от църковния календар (апостол, отшелник, мъченик). Някои литературни изследователи откриват библейски проекции дори в броя на описаните герои и в одите – 12 (числото е свещено в християнската литература, защото кодира броя на Христовите апостоли). Така възрожденското минало в “Епопеята” придобива митичен ореол.
Разместването на стройния логически ред на поява на личностите отразява индиректно сблъсъка на две противоположни гледни точки върху описваната епоха, които взаимно се допълват. Според първата (историческата) възрожденските героически достижения са резултат от закономерен процес, сътворяван от приемствената връзка между българските апостоли – начинатели и продължители. Тази причинно-следствена линия подчертават много исторически уточнения в сбирката (“Левски бе угаснал преди 3 години”; “9 години той скита се бездомен” и др.). Те изразяват един от основните похвати на “Епопеята” – вярност към историята. Според втората възраждането е магическо, уникално дело на личности-чудотворци, което не може да се обясни с категориите на разума. Тези противоположни гледни точки изразяват множество метафори: от една страна, “порастване”, “поникване”, “жътва”, а от друга – “лудост”, “пиянство”. Така успоредно с тезата за еволюцията в героическото съзряване на народа “Епопеята” разгръща и тезата за алогичния, необясним героически скок на нацията.
Вазовата естетическа концепция за подвиг и художествен модел за героизация синтезират най-пълно образите на личностите в “Епопеята”, които имат главно художествено присъствие. Според Вазов будителската личност еманира многовековните борчески желания на народа; явява се в определен исторически момент и посредничи между народа и националната идея.
Възлово място в изграждането на героическата представа за патриотичния водач в целия цикъл има неговата средищна ода “Паисий” (шеста поред). Това място не е случайно, защото тя отразява границата между двете описани национални епохи – мрачното време (“тъмнини дълбоки”) и светлото, видимото време (“България цяла сега нази гледа”). Одата обаче има и друго особено място – вече не средищно, а начално, защото “Епопея на забравените” има всъщност две обособени композиционни ядра, т.е. започва на два пъти – първите пет оди са обединени от мотива за героическото самоубийство и обхващат кратък етап от Възраждането (от революционната дейност на Левски до Априлското въстание), а следващите седем, в които историко-хронологичният принцип е възстановен, показват целостта на възрожденското време: от акт на Първосътворението (“Паисий”) към просветното (“Братя Миладинови”) и революционното (“Раковски”) будителство до подвига на опълченците, т.е. от Хилендар (“най-първата искра”), до Шипка (“последния напън”). В тази втора част въвеждащата ода “Паисий” има програмно място, защото очертава облика на първия исторически герой – начинателя, и на първия патриотичен акт – създаването на “Историята”. Творбата е микромодел на идейния макромодел на цикъла, защото синтезира в рамките на един герой основния проблем на сбирката – трансформацията на средновековното в ренесансово светоосещане на национания дух, т.е. срещата на две епохи – безисторичен живот в национално безпометство и сдобиване с познания за историческа принадлежност към славно минало. Този преход е разкрит в одата като идейно движение от символа на мрака към символа на светлината. Опозицията “мрак-светлина” е смислово ядро на цялата възрожденска литература. Противопоставянията: “буден-спящ”, “забрава-незабрава”, “срам-слава”, “възход-падение” са негови вариации. Символите на мрака и светлината са основа за диалектическо изграждане на описвания монах. В първата част, очертаваща началния му външен портрет, властва образът на мрака. Той има не само сетивни, но и вторични значения – описваните години, характеризирани като “тъмнини дълбоки”, закътаният извън светското време и пространство манастир, нощният час и тъмната килийка, в която някакъв “тъмен, непознат и бледен” монах извършва рутинна писмовна дейност (“драскане” на поличби, дамаскини, жития), създават представата за типичен средновековен книжовник без ярка самоличност (“непознат”), посветил живота си на бога. Този първи образ се разраства до символ на дива, безисторична епоха. Втората (монологична) част разрушава тази представа. Пред читателя заговорва не невзрачен и анонимен човек, а личност с огромно творческо самочувствие и месианистично съзнание. Техен израз е гордата му декларация: “от днеска нататък българският род/история има и става народ”. Тя показва, че монахът е осъзнал мащаба на своето дело, извършило епохален пробив в народното съзнание. Ето защо той се самопредставя за исторически начинател, а своя труд – за акт на национално Първосътворение, сравнено с делото на пророка на Патмос. Така срещу представата “типичен средновековен книжовник” застава образът на ренесансов творец със съдбовна патриотична мисия, а срещу епохата на историческо безпометство – историческото познание, съдържащо се в “Историята”. Тук вече властно присъствие има образът на светлината, символизиращ излизането от хаоса на робското незнание.
По принцип в “Епопеята” патриотичният подвиг се отъждествява с кървавата саможертва. В “Паисий” обаче той е видян не в смъртта, а в интелектуалното, духовно и физическо себераздаване на личността за една национална свръхзадача – написване на История, подготвяща трансформацията на един “род” в “народ”. Това себераздаване е погълнало “половина живот”, “без отдих, без сън”. Тук подвигът се свързва и с новия ценностен избор на личността, т.е. героизмът е в екзистенциалната преориентация на героя от живот, отдаден на бога, към живот, посветен на националната историческа необходимост. Именно освобождаването от догмата на примирението с националната съдба е първият патриотичен акт във възрожденската история. Величието му Вазов вижда във факта, че той полага началото на новото национално самочувствие. Подчертава го стихът: “че голям е бил и пак ще да стане”. Той свързва националното минало, настояще, бъдеще и налага като идеологическа аксиома тезата за неминуемото историческо възкресение на българския народ.
Важна роля за героизацията на личността има един похват с трайно присъствие в целия цикъл – идейно поантиране. На възлови места в одите (най-често в техния финал) Вазов прави в сентенциозни двустишия синтезирана оценка за мащаба и смисъла на апостолското дело. Пример за такъв поантов финал са стиховете: “и хвърляше тайно през мрака тогаз/най-първата искра в народната свяст”. Финалът дава завършеност на идейното движение от мрака към светлината. Тук двата противоположни образа се сливат в диалектическо единство и очертават в символен план смисъла на патриотичното дело – сред мрачния хаос на робството Паисий запалва “искрата” на една идея, която ще обсеби по-късно духа на цял един народ. Одата утвърждава като първа възрожденска свръхценност създаването и съхраняването на памет за историческото минало (“четете да знаете”). Тя отразява едно от основните проблемни ядра на “Епопеята” – отношенията между подвига и паметта, и полага идейната линия на представяне на тази релация, която другите творби доразгръщат. Делото на Паисий извежда националното съзнание от състояние на безпаметство; делата на неговите последователи превръщат възрожденската епоха в паметник на националното величие; моралната апатия на техните наследници води до ново изгубване на националната памет; Вазовата “Епопея” дублира Паисиевия подвиг, като възкресява отново патриотичния спомен. Така книгата на поета се слива с творческия подвиг на Паисий и оформя линията на драматичните морални метаморфози на националната съдба: безпаметство – опаметяване – обезпаметяване – възкресяване на изгубеното историческо познание.
Важно място във Вазовата историческа концепция за възраждането има образът на Раковски – деецът, който успява да синхронизира Паисиевата идея за народното събуждане с идеята за национална революция. Тук обаче личният подвиг е видян в друг естетически аспект – трагическия. Величавият трагизъм в “Раковски” е представен като резултат от конфликта между избраната личност, призвана да посредничи между народа и възрожденската идея, и общността – наследниците и съвременниците на Раковски. Въвеждащата част очертава моралния конфликт между славното минало и позорното настояще. Олицетворяват го два несъвместими образа – изключителната личност на Раковски, нямаща аналог в историята, неподдаваща се на словесно описание (“образ невъзможен”) и нейния запустен гроб. Така срещу мотива за величието застава мотивът за позорното безпаметство, срещу сакралното отношение на човека към уникалната личност – профанното безразличие на нейните потомци. Стихът “един само буден сред толкова спящи” разкрива дезинтеграцията на Раковски сред неговите съвременници. Тя очертава трагическата самота на избраника, надраснал и своето, и бъдещото време. Трагизмът е представен като конфликт между утопичните усилия на Раковски да бъде сам творец на историята, да ускори чрез своите действия нейните нормални темпове (“да бутне в един час делото на пет векове”) и индивидуалните му възможности. Този сблъсък изразява енциклопедичното себераздаване на личността в името на “една борба”, т.е. стремежа на Раковски да изземе всички будителски роли – да бъде “всичко вкупом”: “мисъл” (военния тактик), “желязо” (действения революционер), “лира” (пламенния поет бунтар), “тръба” (публицистът-патриотичен агитатор). Посочените характеристики маркират моменти от социалната биография на Раковски и отразяват характерна тенденция в “Епопеята” – придържане към автентичния исторически факт с цел по-убедително въздействие върху читателя.
Одата “Раковски” влиза в идеен диалог с предходната творба “Паисий”. Докато едната утвърждава като свръхценност възкресяването на паметта (“четете да знаете”), другата налага нова патриотична свръхстойност – националното освобождение (“Свобода! Сяйна е зорница!”). Този диалог очертават най-ясно финалнати поанти на двете творби. Завършекът на “Раковски”: “проломът широкий, който ти тогаз/в бъдещето тъмно отвори за нас” прави междутекстов мост – положената Паисиева “искра” се разраства до “пролом широкий” в народното съзнание. Прави впечатление, че и тук патриотичният акт е представен като трансформация на мрака (“бъдещето тъмно”) в светлината (“пролом”). Оказва се, че патриотичното будителство на “мечтателя безумен” е променило трагическата перспектива в развоя на националното време (“бъдещето тъмно”). Ето защо одата отразява нов етап в съзравянето на нацията през Възраждането.
Посочи се, че величието на подвига на Раковски се постига чрез ценностно противопоставяне с недостойното му обкръжение – народа, представен като пасивен исторически обект. Идейният акцент на “Епопеята” обаче пада не върху проблема за дезинтеграцията, а за единението между будителската личност и народа. Според Вазов в тяхното взаимодействие се гради възрожденската история. Ето защо на първо място в “Епопеята” Вазов поставя творбата, която отразява най-задолбочено централния проблем на цикъла – релацията “личност-народ”. Разбира се, започването на “Епопеята” с Левски се обяснява и с Вазовия култ към Апостола – той го смята за най-голямата възрожденска личност. Ако го беше поставил на историческото му място (след Паисий и Раковски), би го приравнил с другите и така би снижил ореола му на свръхличност.
Тази програмна ода е своеобразно въведение на сбирката, защото поставя и разрешава нейните основни проблеми и въпроси – за ценностния избор на будителската личност, за нравствената й отговорност пред националната история, за посредническата й мисия между народ и историческа идея. Първата (монологичната) част разкрива героя в прагова екзистенциална ситуация – момента на отхвърляне на старите ценности и приемане на нови. В драматичната изповед на Левски се сблъскват два светогледа (средновековен и ренесансов), две жизнени философии (на примирение с националната съдба и на общественическо деятелство за нейната промяна), две понятия за обществена полезност – живот, отдаден на бога, и живот, посветен на националната историческа необходимост (служене на онеправдания човек), два типа себеотказ (на монашеския и на патриотичния аскетизъм). Отхвърлянето на църковната догма, проповядваща смирение, е първият описан патриотичен акт в “Епопеята”. Той има и своя зрим израз (хвърлянето на расото и напускането на манастира). Тези жестове бележат отказа от търсенето на егоистично индивидуално спасение (молитвата). Те са знак, че Дяконът е осъзнал истинското си предназначение – да гради своето лично благо върху благото на общността.
Важна роля за героизацията на Левски има един похват с трайно присътвие и в много други творби от сбирката – биографично описание на възлови моменти от социалното битие на будителската личност. В одата това описание утвърждава един образ с много важна идейна роля – образа на апостолския път. Той започва от манастира, насочва се към социалните пространства на озлочестената родина (черква, седянка, хижа и др.) и достига до своя връх – бесилото. Описаната биография на Левски (будителство – предателство – мъченическа смърт – обезсмъртяване в народната памет) дублира Христовата съдба. Аналогията е пряко назована в текста: “о, бесило славно… ти си с кръста равно”. Обожествяването на героя се постига и чрез аналогия с битието на светците – Левски повтаря поведението на трите типа светци: деятелствата му го доближават до апостолите, физическите му ограничения – до средновековните аскети (“и като отшелник живееше в пост”), жестоката му смърт – до великомъчениците. Идеализацията на образа се постига и чрез изравняване на авторовата оценка с гледната точка на описания в творбата народ (“селяните прости светец го зовяха”). По този начин смъртта на Левски се представя като акт на национално изкупление за позора на робството (“на ония, които умираха спокойно в своето легло”), както кръстните мъки на Христос са нравствена компенсация за греховете на човешкия род. Следователно в “Епопеята” възрожденските стойности са изравнени с библейските.
Възвеличаването в одата се постига не само по пътя на героическото отъждествяване. Внесеният образ на предателя оформя антитеза с важен идеен ефект: величието на духовния титан изпъква още по-ярко на фона на долното предателство. Образите на Левски и позорния поп показват, че моралният образ на българското не е монолитен, а двумерен. Ето защо в целия цикъл миналото е представено като вместилище на славата, но и на “позора”. Тези полярни характеристики са събрани и в рамките на един художествен образ – бесилото, излъчващо едновременно и “срам”, и “блясък”. От една страна, то е символ на героическата смърт, на патриотичната борба и непримиримост с робството. Подобно на Христовия кръст, то е свято и блести с пълна сила, защото е паметник на една велика саможертва, която показва, че и българската история има своите величия. От друга страна обаче, бесилото е срамно, позорно, поради долното предателство, което праща Левски да увисне на него; поради многото “подлеци”, “шпиони”, “мръсници”, които “умираха мирни в своето легло”. Така бесилото е едновременно символ на величие у един българин – Левски и на историческата пасивност у народната маса.
Противопоставянето е интересен похват и за изграждането на самия образ на будителите. Прави впечатление в “Епопеята”, че те обединяват две противоположни черти – изключителност и простонародна обикновеност. Това важи особено за обрисовката на Левски – той е “кат Христос”, но е и “като дете прост”. Тези характеристики се проявяват в способността му да върши чудодейства (“той беше невидим, фантом или сянка”) и в умението му да контактува непринудено с народа. Ето защо мащабът на личния подвиг е видян не само в новата екзистенциална преориентация на Левски, но и в чудотворното му въздействие върху другия основен герой в цикъла – българския социум. В одата колективният герой е разкрит в момент на духовна трансформация – разколебаване на робската ценностна система и сдобиване с нов смисъл на историческо съществуване, с нови понятия за грях и за щастие. Под въздействие на будителя народът осъзнава, че историческият смисъл не е във физическото, а в нравственото съхраняване: “щастлив е оня, който… пролее кръв”. Ето защо инстинктът за физическо оцеляване вече не е проява на целомъдрие, а на духовна низост (“страхът е подлост”). Израз на новото морално светоусещане на българина е естетизираният образ на борбата и вероятната смърт в нея. Представянето й като грандиозен – празничен акт-отрицание на робското ежедневие, показва връзката на Вазовата поезия с Ботевата (“кървавата напивка”).
И тук мащабът на личния подвиг е обобщен в сентенциозно двустишие: “и семето чудно падаше в сърцата/и бързо растеше за жътва богата”. Този образ има билейска основа – притчата за сеяча (Бога), разхвърлящ семето (идеите) върху различни видове почви (типовете човешки души). Чрез тази аналогия Вазов внушава, че бунтовното слово е равностойно на Словото Божие. Така Дяконът се изравнява с Христос не само по мъченическата си смърт, но и по делата си – да спасява хората от робското ежедневие и да ги възвисява.
Мотивът за националното събуждане е разгърнат най-пълно в одата “Каблешков”. Поставена на последно място в първото издание на “Епопеята”, тя има за задача да очертае крайния процес на революционализацията – превръщането на народа от обект на въздействие в колективен исторически субект на действие. В този смисъл творбата реализира идейния модел на “Левски” – революционализацията започва с личността и завършва с общността. В нея обаче балансът в изображението на двойката “водач-народ” е нарушен – акцентът пада върху описание на масата, а образът на будителя, без да губи идейния си заряд, се появява само в два стиха. Двата текста очертават в своя идеен диалог линията на патриотичното израстване. Тя обаче е драматично спираловидна. Посятото “семе” на бунта от Левски (потенциалната пробуда) е последвана от ново изпадане в зоните на робския сън (еснафското битово ежедневие). Стихът “Левски бе угаснал преди три години” подсказва, че игото е винаги период без водач. Българската общност е представена в първата част на “Каблешков” в смисловите редове на мрака и съня (устойчиви метафори на игото във възрожденската литература). Робските определения “дрямка”, “хомот”, “позорно чело”, “ярем” са подчинени на основната идеологическа цел на Вазов – излагане на тежки характеристики за националната участ и моралното им неутрализиране чрез обширен разказ за бунтовното израстване на народа, т.е. помиряване с една унизителна историческа истина (същият риторически подход поетът използва и в “Опълченците на Шипка”).
Трансформацията на общността от “скот” в “бунтар” е подсказана чрез вплитане на представата за робския сън с мотива за нуждата от раждане на нов водач. Ето защо появата на поредния “тръбач” Каблешков е представена като внезапно избухване, възвестило пробудата като “тръбен звук” (то е аналог на първоапостолския жест – хвърлянето на расото, довело до бързия растеж за “жътва богата”). Характеризирането на народното израстване като “бързо” внушава идеята за духовното сродство между начинател, следовник и потенциално готов за промяна народ. Затова преходът от сън към пробуда е така скоротечен (за “няколко дена”). Новият тласък на националната идея маркират променливите характеристики на българския свят: “народът спеше” – “избухна” будителят – започна “кипежа” – “всякой/чизмара, учителя, младежта, бащата, сина, селяните/стана мъж”.
Процесът на бързата патриотична интеграция на разнородната българска общност е осмислен от две противопоставящи се гледни точки. Според първата внезапното избухване, довело до масовата революционализация, е закономерен резултат от патриотичната приемственост между революционните водачи. В контекста на цялата сбирка тази теза маркират ред образи – символи, отразяващи исторически етапи от движението на националната идея: запалената “искра” отваря “пролом”, благодарение на който “семето чудно” покълва в народната почва, за да даде “жътва” след поредното апостолско “изтръбяване”. Според втората преображението е видяно като фантастично събитие, ръководено от законите на чудото, а не на историческите закономерности – финалът внушава, че превръщането на “робския народ” в “пораснал народ” и то в “няколко дена”, равни на “няколко века”, не е постъпателно, а скокообразно. Следователно образът на героическото минало е и историзиран, и митологизиран.
И в одата “Каблешков” процесът “посяване-поникване-порастване-жътва” е представен като резултат от въздействието на революционното слово (аналог на Словото Божие). Образите на “искрата”, “тръбата”, “семето”, “фаталния знак” са негови метафорични означения. Ето защо то е идеализирано и митологизирано до висша възрожденска ценност. Чрез него Каблешков дублира подвига на Левски: ако в устата на Дякона то е магическата сила, чрез която на “душите става по-ясно”, изказано от Каблешков, “великото слово” дава на сърцата “биене ново”.
Героическата кулминация на Българското Възраждане Вазов свързва с масовия подвиг – проблемно ядро на одите “Защитата на Перущица” и “Опълченците на Шипка”. Темата за нравственото величие на народа-герой има две интерпретации – водещ в първата творба е мотивът за нравствената победа в погрома, а във втората – мотивът за духовния и физически триумф. Лирическият увод на “Защитата” въвежда двумерния образ на миналото – епоха на “геройство”, но и на “срам”, на “борба горда”, но и на “падение”: и “велика”, и “тъмна” (в смисъл “непозната нам”). Във втората част (описателната) обаче образът на българското губи тази двойственост, защото акцентът пада изцяло върху темата за величието на колективния подвиг. И тук Вазов вижда това величие в духовното единство на разнородната общност – “деца и невести”, “богати и сюрмаси”, “болнави и здрави”, “белите главички и русите власи”, “във всички очи пламтеше огън”. Патриотичното преображение е представено чрез низ от парадоксални сцени, преобръщащи представата за нормално човешко поведение – майка дава на сина си “напълнена пушка”, стара баба, “що едва се люшка”, носи куршуми на мъжете. Майката е готова да жертва своето най-скъпо нещо – рожбата си, за борбата срещу душманите, а духовният устрем съживява закърнелите физически възможности на старите хора. Тези парадокси на живота са възможни само в една екстрема ситуация, която убединява народа около една обща ценност – непримиримата борба до край.
Трансформацията на робското в революцинно съзнание бележи сцената, в която отстояваните патриотични ценности са поставени на изпитание. След достойната съпротива се прокрадва отново робският страх (“Ний се бихме, братя… да се предадем!”), но страхът е категорично надмогнат (“Не щем!… По-добре да мрем!”). Сцената показва, че новият исторически избор е напълно осъществен – достойната гибел е предпочетена пред позорното физическо оцеляване. Новия морал изразява естетизираният образ на смъртта (“и смъртта беше вече ни грозна, ни страшна”). Ето защо традиционният мотив за физическо поражение на националния дух се оказва вече ядро не на темата за позора, а за славата. Във сцената на отчаяната съпротива Вазов формира своята етическа концепция за Априлското въстание: съхраненото патриотично достойнство на народа по време на битката превръща гибелта му в победа, т.е. дилемата “живот или смърт” е вече избор между робството или свободата. Ето защо за поета е важна не историческата (потушаването на въстанието), а нравствената развръзка. Тази позиция подчертават стиховете: “твоята гибел беше тържество за нас”.
Тезата за нравственото величие на физически съкрушените поетът проектира и в образа на единствения индивидуализиран герой в творбата – Кочо. Чрез него Вазов утвърждава една от водещите идеи на цикъла – за пълната героическа идентификация между водач и масов българин. Образът на “простия чизмар” изразява и Вазовото понятие за двигателя на националната история – патриотичните сили на една нация се коренят в нейната низова (простонародна) прослойка. Кулминацията на Кочовото възвеличаване бележи сцената на тройното самоубийство. Бе посочено, че мотивът за героическото себепосегателство е ядро на първите пет оди от цикъла, описващи сцени на самоубийство (“Волов”, “Бенковски”), братоубийство (“Братя Жекови”), дете-съпруго-самоубийство (“Кочо”). Естетизацията на този акт показва сложното отношение в “Епопеята” между Вазовите и християнските ценности, между възрожденския човек и бога. Бе посочено, че основният път за идеализацията на личността в цикъла е отъждествяването й с християнските образци за святост. Утвърждаването на кървата себежертва за висша нравствена мярка обаче влиза в противоречие с християнския канон, защото църквата преследва и наказва самоубийството. Следователно в един план човекът в “Епопеята” е доближен до бога, а в друг – е противопоставен. Знаците на тази дезинтеграция са отъждествяването на Христос с един изневерил на канона отстъпник – бивш монах, приел философията на съпротивлението и насилието (“говореше често за бунт”), а не на примирение със злото. Така светотатствено звучи поставянето в един нравствен ред на Спасителя с езичника Сократ и еретика Хус. Кулминацията на разрива между земята и небето бележи финалното двустишие, фиксиращо позорното безучастие на бога към страданията на неговите земни поданици.
Кулминацията на патриотичния подвиг Вазов свързва с достойното поведение на опълченците в драматичен момент от края на Руско-турската война. Това обяснява финалното място в цикъла на одата “Опълченците на Шипка”, разкриваща сливането на моралната с историческата победа. Бе посочено, че в “Епопеята” моралният развой на националната съдба е разкрит като движение от мрака към светлината. Тази линия завършва “Опълченците на Шипка”. Началният й стих въвежда негативната характеристика на националното минало – “срам” (“нека носим още срама по челото”), а заключителната строфа му противопоставя квалификацията “слава” (“славата му дивна”). Прави впечатление, че негативните характеристики (“следи от теглото”, “синила от бича”, “дни на позор”, “свобода… дар”) са оценка на чужд идеологически глас – част от следосвобожденската интелигенция, скептична към стойностите на придобитата свобода. Според нея робството не е преодоляно; освобождението е дело на чужда воля; в него народът няма дял. Посочи се в увода, че Вазов се стреми да изгради един приемлив образ на българкото пред читателя с цел да го помири с травмиращите исторически истини и да преобрази чувството му за срам в чувство за гордост. Това в “Опълченците на Шипка” той постига с майсторски риторически похват – представя основните аргументи на своите опоненти, като така ги обезсилва, а след това им противопоставя само един контрааргумент – парадоксалното твърдение, че подвигът на опълченците “смива срама и на клеветата строшава зъба”.
Твърдението е ядро на Вазовата оптимистична теория за националното минало: величието на възрожденската епоха е нравствена компенсация на вековете робско безвремие – тридневна славна битка реабилитира “дните на позора”. В хода на тази полемика се разколебава характеристиката “срам” и й се противопоставя определението “слава”. Прераждането на позора в гордост е основната идеологическа линия на цикъла.
Във втората (описателната) част позитивният образ на българското триумфира. Тук възвеличаването се постига също чрез антитеза, но не на спорещи гледни точки, а на образни групи – на опълченците и на техния враг (турците). Противопоставянето е очертано на много художествени равнища – естетическо (образът на опълченците е извисен, а на турците – принизен, “орди”), пространствено (опълченците са ситуирани в “света горе”, а турците са в ниското пространство – “урвата дива”).
Възвеличаването се постига и по хиперболичен път. Негов израз е мотивът за оживяването на мъртвата материя (“трупове хвръкнаха завчаска”). Така Вазов гради парадоксалното внушение, че подвигът на живите вдъхновява дори и мъртвите войни. Сякаш моралната сила на патриотичния им дух им позволява да възкръснат от мъртвите, за да продължат борбата с душманите.
И тук, като в “Защитата на перущица” извисяването на националния дух е разкрито в екстремна ситуация – момента, в който славните защитници на върха са пред прага на вероятното физическо поражение (“три дни веч се бият, но помощ не иде”). Подобно на перущенци, и тяхната евентуална гибел не е отъждествена с погром, а с нравствен триумф (“да измрат – с една смърт юнашка и с една победа”). Точно тук на обвинителната теза за “подарената свобода” Вазов противопоставя описанието на себедаряването. Именно себеотдаването на неизбежната гибел превръща “смъртта в победа”, т.е. в свобода. По този начин описаната саможертва на опълченците се превръща в основен аргумент на Вазовата патриотична стратегия: гибелта на възрожденците е нравствено основание на българина да се счита свободен, да се равнява с другите достойни народи, дори да се мисли за по-уникален от тях.
Във финала на творбата мотивът за духовното величие на победените се трансформира в мотива за историческия триумф на народа. В представата за този триумф Вазов вгражда своята вяра, че робството не е перманентно състояние на националния дух, т.е., че историята ни може да има и оптимистична развръзка. Така последната ода доутвърждава основната идеологема на “Епопеята” – свободата е отвоювана, а не подарена; българският човек има право да се изживява като исторически творец. Заключителното четиристишие на одата е идеен финал на целия цикъл, защото разрешава един от централните му проблемни въпроси – за отношението между подвига и паметта, т.е. между духовното величие на възрожденците и моралната отговорност на техните потомци. Ако заглавието въвежда мотива за престъпната забрава на славното минало, тази заключителна строфа извежда мотива за неувяхващия, вечно актуален исторически спомен. Тук героическият спомен е образ хронотоп – вечно жив в пространството (“от урва на урва”) и във времето (“от век на век”). Така “Опълченците на Шипка” дава завършеност на идейното движение на цикъла от мрака към светлината, от позора към славата, от забравата към незабравата.
Може да се обобщи, че “Епопеята” е пълна реализация на авторовото идеологическо намерение: да реабилитира миналото, като разколебае властващия в обществото национален нихилизъм; да превърне художественото познание за възрожденската епоха в патриотично съзнание, т.е. във вечен извор на национално самочувствие. Трябва да се признае, че “идеологът на нацията” Вазов утвърждава една популярна масова представа за народа, вън от която българинът не може да осмисли своята национална история.

(4900 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове