ТЕМИ ПО ЛИТЕРАТУРА

Трагичното и прекрасното в селското битие

В творчеството на Елин Пелин българското село е синтетичен образ, обединяващ различните естетически лица на човешкия свят – идиличното, трагичното и комичното. Той е изграден чрез синхрона на две противоположни гледни точки върху селската битност – социално-критическата и романтико-естетическата. Те обуславят двата основни типа герои в неговите разкази – социални персонажи, разкрити в конфликт с властващото безправие, и романтични чудаци, пребиваващи в света на приказните фантазии и нестандартни творчески начинания. Елин-Пелиновите герои се различават и по своето отношение към съдбата. Едни от тях стигат в безизходни ситуации до духовна или физическа капитулация (Боне, Нонин, Иглика, Пенка, селяните от “Напаст божия” и т.н.), а други (по-многочислените) – до реабилитация на личното си достойнство въпреки социално-битовите изпитания (Липо, Дойно, Андрешко, Лазар Дъбака, Благолажа, чичо Горан и т.н.). (Особено място в творчеството на писателя заемат героите му от сборника “Под манастирската лоза” – светците и монасите, групирани в две категории: праведни грешници и грешни праведници.) Преплитането на социалната с естетическата гледна точка определя основната специфика на неговите разкази – в тях липсват устойчиви граници между различните страни на селския свят: идиличното прелива в трагично, трагичното – в комично така, както в живота са смесени радостта, тъгата и смеха. Това динамично композиционно редуване (илюстрират го разкази като “На браздата”, “По жътва”, “Пролетна измама”, “Нане-Стоичковата върба”, а най-майсторски – “Задушница”) се характеризира с отсъствие на доминиращ естетически план – както забелязва Радосвет Коларов, в контекста на Елин-Пелиновото творчество смешното, тъжното и прекрасното са уравновесени. Липсата на естетическа доминанта се обуславя и от липсата на пряко присъстваща авторова оценка върху описвания свят. Отсъствието на натрапващ се разказвач-коментатор (Вазов) изразява демократичното отношение на Елин Пелин към нравствената същност на своите герои. За разлика от повечето български писатели той не робува на никаква философски доктрини (народнически, ницшеански, Толстоистки, анархистки, марксистки). Най-точно го характеризира Иван Мешеков: “Елин Пелин е реалист без химери”. В цялото си творчество (най-пряко в цикъла “Под манастирската лоза”) той защитава правото на човека да изживее живота си така, както му подсказват повиците на плътта и съвестта, т.е. да бъде верен много повече на естествените си човешки инстинкти, отколкото на налаганите социални догми и нравствено-философски канони.
Както се посочи, основно място в творчеството на Елин Пелин има категорията на героите с ясно изразено социално чувство. Основна тяхна среда е трудовият процес. По принцип духовният строй на Елин-Пелиновия селяк се определя от неговото самоусещане в труда. Трудолюбието е представено като свръхкачество, база на всички други добродетели. Ето защо хармонията на човека с труда води до духовно извисяване, а дисхармонията – до отчаяние, а понякога и до нравствено израждане (“Гераците”, “Земя”).
Драмата на човека в трудовия процес има две основни развръзки – катастрофична и жизнеутвърждаваща. Първата разкриват разкази като “На браздата”, “По жътва”, а индиректно и “Нане-Стоичковата върба”. Те представят драмата на смазаната от примитивния бит селска личност, т.е. участта на героя-физически и нравствен капитулант. Трагичното самоусещане на селяка е разкрито като процес на деформиране на изконните му връзки с труда, земята, природата, бога, дори рода.
Разказът “На браздата” обобщава този трагичен процес. Творбата носи основните черти на синтетичния тип структура на Елин-Пелиновата белетристика: триединство на време (действието протича в епическа сегашност без ретроспекции), място (пространството е строго ограничено; тук – браздата, в други творби – воденицата, кръчмата, крайселския път или полето) и действие (събитията обхващат само един епизод); двойствено визиране на основните образи, изграждащи селския свят: труженика, представен и като вдъхновен стопанин, и като отчаян несретник; природата – и като стимулираща трудовия устрем, и като демонична сила, чуждаеща се от човека; животното – и като духовен побратим, и като обречено на гибел същество; труда – и като упование, и като наказание; симетрия между природен и човешки свят.
Тази двойственост обуславя развръзката на епическия сюжет. Идиличното начало на творбата, базирано върху хармонията между природа (прекрасен летен ден), земя (нива, готова за оран), вдъхновен труженик, заедно с безценните си помощници, се оказва ретардация. Знак, че описваната идилия е неустойчива е вървежът на немощната Сивушка, който е огледално отразен в променящия се облик на природата: боязливо пристъпващата есен алюзира неумерения вървеж на болното животно, “босите й нозе” – сиромашката участ на стопанина, пукота на “сухи съчки” – крехкостта на човешката радост и на живота като цяло. Трагедията на Боне е представена като внезапен и пълен разпад на началната хармония със света – природата се отчуждава от него (“слънцето… клонеше зад баирите”, “гората беше глуха… мълчеше”); животното му умира, нивата остава недоорана, а надеждата за трудова сполука – разбита. Трудовото упование се оказва само миг от перманентната борба за битово оцеляване на самотния безпомощен орач. Така описаният битов инцидент (смърт на домашно животно) се превръща в символ на социалната обреченост на низовия човек в условията на един примитивен бит.
Ситуацията “труд-смърт” има още по-драматично представяне в разказа “По жътва”. Трагически център тук е конфликтът на човека с природата. За разлика от в “На браздата” тя не е двойствен, а еднопланов образ – демонична сила, поставяща на върховно изпитание духовно-физическата устойчивост на жътварите. Сблъсъкът има две развръзки – жизнеутвърждаваща и катастрофична. В основната част на сюжета селяците надмогват “адската мараня” чрез физическо усърдие, нравствена воля и естетическо извисяване. Знак за триумфа над злото са песните на жътварите, сред които се откроява Пенкиният глас, слял красотата на мелодията с любовния копнеж към левент Никола. Така полето се превръща в сакрален топос, защото на него селският човек успява духовно да се самоосъществи – чрез трудолюбието, песните и любовта си. Оформя се характерната и за други творби на писателя (“Ветрената мелница”) идилична линия: труд – доброта – красота – творчество – любов.
Внезапната смърт на Пенка (подобна на Сивушкината) бележи трагичната развръзка на конфликта между злата природа и обречения свят. Тя символизира поражението на устойчивия селски витализъм и преобръща фолклорния мотив за вградената мома, призвана чрез жертвоприношението си да заздрави трудовия градеж. Знак за надскачане на митологичното съзнание е изразът: “Боже, пак жертва!”. Той представя гибелта на девойката не като уникален, а като повтаряем трагически епизод в битовото ежедневие. Прочетен в контекста на цялото Елин-Пелиново творчество, разказът утвърждава идеята за социалната заробеност на човека в труда. Трагичната развръзка внушава, че примитивните условия на полска работа превръщат селянина в сляпа жертва на природните стихии. И тук от духовно упование трудът се трансформира в нелепа жертвеност (спрян е един млад живот в мига на неговия полет към красота и любов).
В процеса на трудовото изпитание човек може да загуби не само психическите (“Боне заплака”) и жизнените си сили (“слънчев удар бе убил момичето”), но и нравствено-естетическото си равновесие. Темата за духовното оскотяване на човека в резултат на деформирано отношение към труда разработва разказът “Нане-Стоичковата върба”. Тя има ясна идейна линия: отчуждение от труда, вследствие на мързел, алкохолизъм и примитивен битов живот – нравствено израждане – деформация на естетическото чувство към красотите на природата и живота. Творбата е пример за драматичното трансформиране на идиличното (щастливи деца, приветстващи завръщащите се в своите върбови гнезда щъркели) в комично (окачване на Нане-Стоичковата капа на дървото от един щъркел), прераснало най-неочаквано в трагично (отсичане на върбата от озлобения селяк). Следователно и тук, както в “На браздата” и “По жътва”, идиличният план е само ретардация на трагическата развръзка. Грохването на върбата с 12-те щъркелови гнезда е символ на родова екзекуция (смъртта на радостта и упованието в живота). Метаморфозата на прекрасното бележи кулминацията на човешката себеразруха – отчуждение от природата, социума, семейството. (Най-пълно този процес типизират герои като Павел и Божан – “Гераците”, Еньо – “Земя”: отчуждението или патологичното пристрастяване към полските имоти води до духовно оскотяване, отродяване, брато, отце-отстъпничество.)
Разказът “Спасова могила” представя крайната точка на този трагичен процес - алиенация от земния живот на обречения селски човек. Творбата е нетипична интерпретация на мотива за трагичния избор на бедняка в творчеството на Елин Пелин. В нея, подобно и на други творби, се съизмерват нравствено два свята – “тоя” (земния) и “оня” (небесния). Първият е естетически снизен – представен е като грешно царство на порочни удоволствия, култ към парите и безправие, в който е унищожено духовното начало, т.е. като болен от зло свят. Ето защо неизлечимата болест на Монката се оказва спасение от безбожната земна действителност, т.е. избавление от бъдещите земни разочарования. Вторият – светът на отвъдното, е идеализиран – той обещава на детето среща с покойната му майка и дядо Господ. Смъртта на детето бележи направения избор между тоя и оня свят. Тя преобръща традиционния идеен заряд на народното поверие за Спасова могила като топос на изцелението, т.е. възвръщане към живота чрез вярата в божието милосърдие. Развръзката внушава, че спасението не е във възвръщането към живота, а в неговото напускане, т.е. че щастието е възможно само на небето.
Синтез на селската трагика в творчеството на Елин Пелин е разказът “Напаст божия”, защото обединява основните обекти на злото и разкрива пълната дезинтеграция на хората от социалните низини с битието. Началото на творбата акцентира върху разпада на връзката на селския човек с природата. В демоничния образ на сушата е проектиран и разривът му с Бога. Образите на изгорялото пусто поле и глухия бог внушават идеята за тоталната изоставеност на селяка от съдбата и формират колективното чувство за безмислие на човешкото съществуване.
Оказва се, че всички топоси, будещи опование у селския човек, са изгубили сакралния си облик: полето е мъртво, църквата се посещава само от бабичките, изворът е заразен, а по-късно – затворен. Ценностния срив синтезира обликът на кръчмата, в която прахосва времето си попът. Налице е светотатствена замяна на храма (духовен център) с кръчмата (нечисто дяволско място).
В развоя на разказа, стимулирани от болестта, която коси нещастните селяци, се разпадат не само връзките на човека с природата и безбожната църква, но и тези на социума с безотговорната държава (знак за това е поведението на кмета). Това води и до дезинтеграция на поколенията (младите въстават отчаяно срещу суеверието на старите). Конфликтът им не сочи изход от злото (сушата, суеверието, болестта, бедността), а цялостния крах на селския витализъм, т.е. на култа към живота. Негов израз е чувството за прокълнатост и поривът към проклятие, прераснало в самопроклятие (“Бог не е милостив, не молете му се”).
Въпреки трагичните внушения за безизходност, които излъчват разгледаните дотук разкази, утвърждаващи съдбата на човека-сляпа жертва на немилостивата природа, държава, църква, селското страдание в разказите на Елин Пелин не е разкрито като затворен процес. Писателят е чужд на Яворовия фаталистичен светоглед. Основната част от неговите селяци не са представени като обречени и примирени със съдбата си нещастници, а като социални бунтари. Те притежават способността да надмогват социално-битовите катаклизми, не страдат от социални илюзии, нямат раболепно отношене към държавата, църквата и бога, т.е. не изпитват респект към никаква земна или небесна подредба. Никога не губят реалистичното си чувство към живота, защото се ръководят само от езическия си усет, а не от догмите, които се опитва да им натрапи държавата и църквата (позволяват си да попийват, да заобикалят закона, да прелюбодействат дори, но винаги с мярка). Това ги прави скептични към всякаква отвлечена (религиозна или държавническа) идея. Духът им опровергава властващото в обществото съзнание за българина като робско същество. Те имат активно, а не пасивно критическо отношение към света, което много често стихийно изявяват. То е доказателство за неслонимата виталност на низовия човек в творчеството на Елин Пелин. Това качество обаче е дискусионно в българското народознание. Според някои изследователи стихийният индивидуален бунтаризъм изразява анархизма и нихилизма на народната душа, лишена от чувство за морална и социална дисциплина. Според Елин Пелин обаче селският критицизъм е знак за социално достойнство, чувство за справедливост и солидарност към ближния – изобщо за нравствен стоицизъм срещу злото.
Бунтаризмът на неговите герои има тотална насоченост – към природата, държавата, църквата, бога. Много често той се изразява в крайни действия – подиграване на държавен чиновник, убийство на кметски син, самоубийство от любов, изневяра, публично проклятие на бога и т.н. Тези антисоциални и антихристиянски жестове обаче Елин Пелин не представя като светотатствени. Неговите закононарушители не се възприемат от читателя като грешници, т.е. като въплъщение на дявола, а като олицетворение на неизкоренимата жизнена воля за справедлив живот. Грешници в Елин-Пелиновите разкази са социално-силните, както и онези духовници, които фанатично или лицемерно служат на църковните догми. Става ясно, че Елин-Пелиновите критерии за добро и зло се определят от мястото на човека в социалната йерархия, а не например от отношението към националната идея (Вазов), т.е. нравственото е пречупено през призмата на социалното. Ето защо Елин-Пелиновият свят е драстично разделен – добродетелни са бедняците (слуги, ратаи), безнравствени са обществено-силните (кметове, попове, държавни чиновници), т.е. хората на институциите.
Това ценностно разделение разкрива най-пряко разказът “Андрешко”, представящ низовия човек в изпитание на борба срещу държавния закон. Творбата поражда полемика в литературната критика върху проблема за нравствената същност на селския бунтаризъм. Според едно гледище постъпката на Андрешко е асоциален жест – изоставянето на съдия-изпълнителя в блатото символизира примитивните опити на низовия човек да окраде и излъже държавата. Според друго – гаврата на Андрешко е знак за активно чувство на социална солидарност и лично достойнство, на които е способна само народната душа. Въпреки различието в трактовките едно е безспорно – творбата разкрива непримиримия конфликт между низовия човек и служителя на институцията, т.е. между народа и държавния закон. Той изразява моралната, социална и битова несъвместимост между двата свята (бедняшки и богаташки, слугински и господарски, селски и градски), които не могат да имат никаква духовна комуникаця, никакво помирение.
Успоредно с външния конфликт на бедняка със закона обаче разказът разгръща и друг, вътрешен сблъсък. Представя го изборът на Андрешко. Той се оказва избор на съвестта - да не подкрепиш неволно силния в неравната му борба със слабия. Така социалният проблем “селяк-държава” се онравственостява – превръща се в личен проблем на съвестта. Личен, защото изборът е собствен, без директен натиск отвън. Постъпката на Андрешко синтезира същностна черта на Елин-Пелиновите герои: външните конфликти те изживяват като своя лична драма, която сами се стремят да разрешат. Прави впечатление, че в много Елин-Пелинови разкази социалната развръзка на конфликта сюжетно се разминава с нравствения резултат. Доказва го “Андрешко”: външният конфликт – борбата на селяка със социалните обстоятелства остава практически неразрешен (на другия ден подиграният чиновник ще излезе от блатото и каруцарят ще бъде жестоко наказан), но сблъсъкът на човека със собствената съвест (да подкрепи или да не подкрепи съседа) е разрешен. Така нравствената чистота на Андрешко се съхранява – той остава верен на себе си, защото преодолява морално изпитанието, на което го подлага безмилостният социален ред.
Същото несъответствие между социален и нравствен сблъсък разкриват разкази като “Престъпление” и “Закъснялата нива”. В тях отчаяната борба на низовия човек с морала на властващия закон утвърждава също мотива за трагичния избор на бедняка. Дойно и Липо убиват кметските синове, за да защитят семейството и личното си достойнство. Бунтът им срещу самочувствието на социалносилните, смятащи се за недосегаеми от закона, разкрива моралния парадокс на епохата: беднякът може да запази честта си само чрез престъпление, защото липсват други форми на самозащита. Ето защо убийствата са представени не като патологични реакции срещу злото, а като отчаян начин за духовно себесъхранение.
Конфликтът “селяк-държава” има не само трагична, но и хумористична интерпретация. За разлика от коментираните по-горе герои, дядо Матейко от разказа “На оня свят” не е способен на дръзки бунтарски реакции срещу законовия ред. Той схваща държавата като сила, която трябва да бъде надхитрявана. В процеса на надлъгването й дядо Матейко доказва не само своята селска изобретателност, но подобно на Андрешко – и нравственото си превъзходство над нея. Той я смята за недостоен враг, защото използва само груби средства (силата на безчовечния закон), но я оценява и като безсилен враг, защото не може да победи неговото хитро примирение със злото.
В разказите на Елин Пелин борбата на селската личност със социалните реалности засяга и най-съкровено-интимната сфера – любовта. Водещ в темата за селската несрета в разкази като “Край воденицата” и “Любов” е мотивът за окрадената обич. Те разкриват горчива социална истина – младият човек няма власт над себе си, защото е лишен от право на собствен любовен избор. Социалните предразсъдъци и материални сметки пречат на Милена и Ивка да се свържат по сърце със своите любими – ратаите Свилен и Добрян. Оказва се, че подобно на труда, и любовта в някои Елин-Пелинови разкази може да се превърне от упование в разочарование. Младите обаче въстават срещу неправдата, т.е. търсят духовно спасение, което, както се посочи, не води практически до разрешаване на личната драма – Ивка се самоубива в знак на протест срещу консерватизма на баща си, а Милена и Свилен се принуждават да крадат любовно щастие, което им се полага по всички морални духовни закони. Ето защо Миленината изневяра не е заклеймена, а защитена от автора. Тя изразява порива на ограбения от социални реалности човек да защити личното си достойнство.
Подобен избор отстоява и Лазаринка от разказа “Закъснялата нива”. Трагичното самоусещане на жътварката има социален корен – тя жъне сама в жегата, защото мъжът й лежи в затвора за убийството на похотливия кметски син. Тежката борба с природата и беззаконието обаче и тук се оказва мобилизатор на нравствената й воля: Лазаринка се държи гордо – отказва да се яви в съда, подкрепя мъжа си и жъне, въпреки физическата си слабост и духовната самотност. Описаните бунтарски жестове на героите са мотивирани от една и съща трагическа участ, формулирана най-пряко от Свилен: “сиромашията е крива”. Елин Пелин я представя, от една страна, като основния извор на човешките страдания – причина за несъстоялото се любовно щастие, за смъртта на Монката, за пропиването на Станойчо, за драмата на младоженеца Лазо, за “напастта божия”. От друга страна обаче, тя се оказва извор и на нравствени добродетели – беднякът е с широко сърце (“Сиромашка радост”) и способност да отстоява личната си чест. Ето защо социалнослабият, оказал се нравствен победител в борбата с грубата сила (закона), Елин Пелин поставя в рая, а в ада въдворява попа и кмета (“На оня свят”). Разкази като “Андрешко”, “Напаст божия”, “Закъснялата нива”, “Хитрец”, “Престъпление” разкриват двете отношения на низовия човек към закона: бунтарска съпротива срещу несправедливото устройство (синовете Липо, Дойно и Младен) и примирение със злото (позицията на техните бащи). Първото е по-типично за Елин-Пелиновия човек.
Разказът “Лудата” бележи кулминацията на стихийния бунтаризъм в творчеството на Елин Пелин. С езическо безразсъдство (и то в църковния храм) Илчовица дискредитира официалните опорни ценности на обществото – поп, цар, владика, Бог (“Няма правда…”).
Може да се обобщи, че способността на народният дух да воюва срещу обществените догми и да побеждава страха от небесни или социални санкции е израз на смелост, сводоболюбие и жизнелюбие. Герои като Андрешко, Липо, Дойно, Илчовица, Лазаринка и др. разкриват един от двата пътя за спасение на низовия човек от злото – нравствено противопоставяне на социалните изпитания (чрез убийство, самоубийство, изневяра, богохулство, подигравка с държавен служител, поп, стражар и т.н.).
Както се посочи, в творчеството на Елин Пелин има и друга категория герои – романтиците-чудаци. Те успяват да надмогнат злото не чрез социално-бунтарски жестове, а чрез естетическа съпротива. Най-пълно този тип естетически боец срещу селската несрета разкрива разказът “Ветрената мелница”. Творбата е убедително доказателство, че духовният строй на Елин-Пелиновия човек се определя от самоусещането му в труда. Стана дума, че духовното упование на селската личност в полската работа осигурява вътрешната й хармония (“По жътва”, “На браздата”). Това сакрално отношение към полето синтезира експозицията на “Гераците” – тръгването към нивите на сговорната фамилия е представено като свещен ритуал, подчертаващ, че култът към труда е факторът за родово единство и стабилитет. Разказът “Летен ден” внушава, че в ценностната подредба на селския свят култът към труда стои по-високо дори от култа към бащата – гневът на сина, готов да набие пиянстващия в кръчмата по време на жътва свои баща, показва, че който се отчужди от труда, се компрометира и пред децата си.
В творчеството на Елин Пелин обаче разказът “Ветрената мелница” прави модерна трактовка на темата за духовното извисяване на човека в трудовия процес. Докато в коментираните по-горе творби трудът е представен и като духовно упование, и като прагматична нужда, т.е. като нравствено-естетическа и като битова необходимост, във “Ветрената мелница” този баланс е разрушен, защото трудовите мотивации на героите са подчертано естетически. Работата им е разкрита като безкористна творческа страст и весело-нехайно забавление. Лазар и Корчан не се интересуват истински от материалната полза на своето несериозно хрумване (строеж на вятърна мелница в безветрен край). Тези романтични чудаци чрез поведението си доказват другата линия за борба със злото (в случая – сушата). То може да бъде надмогнато чрез волни творчески начинания: нетрадиционен градеж, изкусен танц, любовно упование. Тази оптимистична развръзка се утвърждава в разказа чрез трансформацията на трагичния мотив за злата природа във финалния мотив за свободната любов-избавителка на народната душа от битовото зло.
Важна роля за открояването на естетическия герой има конструкцията на художественото пространство. Странните майстори са не само социално, но и пространствено извънпоставени – те обитават света “горе” (скелето на мелницата, строена на най-голямото възвишение извън селото). Негово отрицание е светът “долу” – подножието на мелницата и селото, обитавани от масата, която се бори традиционно с природните зли сили (чрез ритуала за дъжд). Пространствената извисеност става символ и на духовната. В първата част на разказа (до идването на Христина) Лазар е и пространствено, и духовно откъснат от долния свят – той е изцяло в плен на работата. Нищо извън творческата сфера не може да събуди неговия интерес. Развоят на разказа доказва, че единствената сила, способна да го отлъчи от творческите начинания, е също естетическа – внезапно пламналата любов. Сюжетната схема “млад майстор-бъдеща невеста” поражда асоциации с фолклорния сюжет за вграждането на невестата в творението на майстора. Водещ в него е мотивът за завършеността на градежа, чието пълно заздравяване се постига с пожертване на невестата. Във “Ветрена мелница” е точно обратното – водеща е темата за незавършеността на градежа, защото любовното чувство надделява на творчеството – пламналата любов в трудовия процес (типична Елин-Пелинова ситуация) възспира порива на майстора. Разказът утвърждава посочената в анализа на “По жътва” идейна линия “труд-творчество-красота-любов”. В “По жътва” обаче действията на Пенка и Никола са съобразени с битовите норми. Лазар и Христина се ръководят не от традиционните закони, а от порива на сърцето. Лазар започва със страст, след което зарязва различните трудови начинания (дарак, тепавица, мелница) по собствена, а не по чужда воля. Такова е и отношението му към Христина – любовта им не е съобразена с патриархалните ритуали – напиване на вода, сватосване и т.н. Тя е изцяло резултат на спонтанната реакция на необременени от предразсъдъци хора. Така спонтанни и волни са те по време на надиграването, дошло също след внезапно решение (както градежа, както любовта). Ето защо двамата олицетворяват култа към свободния труд, свободната любов и свободното изкуство. Тяхната духовна тъжденственост е проектирана и в мотива за естетическата приемственост между генерациите – старецът, позастаряващият ерген и девойката са еднакво весели (обединителен физически елемент е усмивката им), волни, необременени от предразсъдъци. Така въведената тема за борбата на човека с природата се превръща във фон на темата за естетическите извисявания на селската душа. В крайна сметка злото е надмогнато не чрез битовите творения, не чрез ритуалите за дъжд, а чрез естетическите и любовни извисявания на непоразената от злото селска душа. Тук естетическият витализъм побеждава тежката съдба. Извисеният естетически образ на селското битие е синтезиран великолепно в заглавието на творбата – “Ветрена мелница” може да приемем за ключова метафора на Елин-Пелиновото творчество. В нея са проектирани основните смислостроителни мотиви на разказа. Обединителен в целия текст е мотивът за ветрените начинания (героите са с изменчиви страсти, лесно сменят сферата на забавленията си). Ето защо вятърът като символ на непредсказуемост, волност, спонтанност, извисеност, променливост, разнопосочност се превръща в метафора на несериозното, игриво отношение на героите към живота. В зарязания заради женитбата на младите, строеж Елин Пелин проектира и мотива за мъдростта на незавършеното творение. Сюжетен факт е, че недовършеният строеж довежда до завършване на битиен цикъл от живота на Лазар (най-после ергенът се задомява). Именно това символизира образът на незавъртелите се криле на мелницата. Завъртането се осъществява не в битов, а в духовен план – вихреният танц, прерастнал във вихрена любов. Ето защо мелницата е символ на кръговото движение в човешкия живот, т.е. на вечната незавършеност и кръговратност на света. Цялото повествование внушава идеята за безспирния естетически кръговрат на живота, в който се редуват извисени начинания – нестандартни творчески проекти, внезапно пламнали любовни чувства, танцови надигравания. Идеята за духовното единство на света се утвърждава чрез сливането на противопоставените в началото два свята (“горе” – мелницата и “долу” – светбеното хоро). Оказва се, че и в двата е водещо игровото и творческото начало. Така финалът доказва, че селският човек владее и други форми на самозащита освен социално-бунтаристичните – естетическото превъзмогване на тежката участ чрез труд, любов и изкуство.
Разказът “Косачи” е друга вариация на мотива за духовното спасение на естетическия човек. Тук убежище от злото е приказният свят на красивите фантазии. В творбата са ясно разграничени двете действителности, в които пребивават Елин-Пелиновите герои – “тоя” свят (на отчаяния, болест и мъка, беззаконие) и “оня” (на творчески труд, любов, упование в романтични илюзии). Тук “другият свят” е царство на приказните блянове, в които сиромахът може да намери временен отдих от жестоката съдба. Според приказния мечтател Благолажа в реалния свят беднякът е осъден да живее примитивно, което може да го доведе до духовно оскотяване. Ето защо убежище от социалния ад може да бъде светът на фолклорните фантазии. Благолажът е убеден, че суровите истини рушат самочувствието на селяка, а романтичните илюзии, макар и отвлечени, го възвисяват – помагат му да осъзнае, че е “човек”.
Както във “Ветрената мелница”, и в “Косачи” реалният свят (на битовата бедност и социална принуда) са отначало разграничени. Според Благолажа първият оскотява човека, а вторият – духовно го съхранява. Във финала на разказа обаче действителният и измисленият свят не се оказват несъвместими. Тяхното несъответствие подчертават реакциите на Стамо, а духовната им близост – постъпката на Лазо. За първия чутата приказка е безполезен блян – знак, че неговият битов реализъм не е разколебан от приказното слово. Израз на това е дебелашката му шега към младоженеца, оставил заради гурбета своята невяста. Друго въздействие има Благолажовият разказ върху младоженеца. Отначало и той е неспособен да надскочи битовото си мислене – обявява фолклорните блянове за безпочвени. В последствие обаче сам става техен пленник. Приказката му помага да осъзнае и поправи грешния си избор (да изостави “за пусти пари” невестата), т.е. да позволи битовата нужда да надмогне духовната. Чрез приказката, възвърнала духовното му отношение към света, той започва да осъзнава, че е “човек”. Романтичният му унес разрешава дилемата между прагматичния порив (необходимия труд) и безкористния копнеж (интимната любов). Така, потъвайки в света на чудесното, той не само се себеоткрива, но и себедоказва – избягва от косачите при невестата си. Духовният тласък за това решение идва от магическата сила на приказното слово, доказало, че между реалния и фикционалния свят има неразчленима връзка. Подсказва я мотивът за незавършеността на приказния разказ – недоразказаната история на Благолажа намира своето продължение в битието на Лазо. Възвръщането му към невестата, т.е. към себе си (към истинската потребност на душата си) доказва ефекта на Благолажовата “рецепта за спасение”: срещата с фантазната красота възвисява душата и помага на човека да опази духовната си самоличност. Така дарбата да се спасява чрез света на чудесното придобива и Лазо – естетическото продължение на Благолажа.
Финалът на творбата разкрива типична ситуация и в много други Елин-Пелинови разкази – завръщане на низовия човек към невеста, към изпаднал в беда селянин (“Андрешко”), към роден дом (“Престъпление”), към любовник (“Край воденицата”). Завръщането е прагов момент в битието на Елин-Пелиновите герои. Те най-често са ситуирани извън селото (Андрешко, Станчо и Стойлка, Липо, Лазо, Лазар), където трябва сами да направят своя избор и да го отстоят. Стимулатор за съдбовното решение почти винаги се оказва някакво външно послание, което се явява като дочуто слово. Например завръщането на Лазо е продиктувано не толкова от обзелата го ревност, колкото от чутата приказка, последвана от дочутото име на любимата в песента на щурците: “Пенка! Пенка!”. Същият ефект имат и дочутите думи на укор, които Андрешко предполага, че ще му отправи съседа Станойчо (“Ти ми докара тая беля, Андрешко”). Именно те подтикват каруцаря да зареже съдия-изпълнителя в блатото и да предупреди съседа.
Обликът на естетическия човек-търсач на красота и любов разкрива и разказът “Мечтател”. Водещ в него е мотивът за спасителния копнеж по чудото. И тук упованието в утопията е опит за спасение от страданието, мизерията, несподелената любов. Думите на чичо Горан: “как ще живеем, ако не гоним измамата”, т.е. ако я няма илюзията, издигат човешката фантазия до животоспасяваща “билка”, помагаща на селяка да се справи с несгодите, като съхрани своята виталност. Така поривът към мечтата се оказва основен естетически импулс за селската личност.
Прави впечатление, че във “Ветрената мелница”, “Косачи”, “Мечтател” любовта се оказва най-силния импулс, който тласка героите към промяна на досегашния им живот. Тя се оказва реалната чудодейна сила: може да вкара в грях човека, но да възвръща духовната му самоличност (изневярата на Милена е знак, че езическият порив е по-силен от християнския култ към семейния дълг); може да тласне дори към смърт (постъпката на Ивка) или да поведе влюбените към романтично проникване в недостижимото (Перун и Магдалена от “Самодивски скали”); може да събуди поетичен трепет, заличил границите между сън и реалност (“Ангелинка”), между измислица и действителност (“Косачи”).
Кратки анализи на “Кумови гости” и “Сиромашка радост”.
Може да се обобщи, че духовно убежище на Елин-Пелиновите герои от тегобите на живота са и творческия труд, и романтичната любов, и плътската обич, и приказната фантазия, и родовото имане (детето), и танцовото изкуство, и природната красота.
Творчеството на Елин Пелин (“Летен ден”, “По жътва”, “Край воденицата”, “Ветрената мелница”) актуализира и друго спасително пристанище на човека от битовата нищета – народното музикално изкуство, способно да възвисява огрубелите от примитивен живот селски души. Разказът “Летен ден” изразява диалектическото понятие на писателя за доброто и злото, за красивото и грозното у човека. Героите имат двойствено представяне. Първата част – групата пияници, прахосващи времето си в кръчмата в момент на усилена жътва, олицетворява скотското равнище на човешкото и внушават идеята за тоталната духовно-физическа обреченост на хората от “социалното дъно”. В цялостното творчество на Елин Пелин тази трагична перспектива се синтезира в един ярък метафоричен образ – селската кал. Например в “Андрешко” пътят, “койте се губеше в калта и не водеше никъде освен пак в нея”, символизира безизходицата и социалната обреченост на малкия човек (показателно е, че неговата крайна трагическа точка е блатото). През очите на учителя Нонин (“Кал”) светът е видян като глобална кал, в която потъват не само къщи и добитък, но и човешките души, т.е. селската кал се превръща в знак на човешкото социално, битово и морално затъване-пропадане.
В “Летен ден” съдбата на човека е видяна в две перспективи – едната води към калта, но другата извежда от нея. Израз на това е промененото, насмешливо отношение на писателя към изпадналите герои – те претърпяват чудодейна метаморфоза. Под въздействието на музиката (свирнята на кавалджията) у тях се събуждат съкровени духовни трепети. Изкусните мелодии оказват катарзисно въздействие върху тях – деградиралите се възнаграждават чрез музиката, събуденият порив към красота ги възвисява. Така във финала на разказа Елин Пелин реабилитира духовно човека. Тази трансформация на гледната точка доказва, че и “Летен ден” няма устойчива естетическа доминанта. Двумерното визиране на селяците изразява авторовото разбиране за човешкото битие: животът е съчетание от мизерия и мечти, леност и труд, безотговорност и угризение; човекът е единство на сила и слабост, добродетелност и порочност.
Най-пряко своето понятие за добро и зло у човека, за витализма на народната душа Елин Пелин излага в белетристичния сборник “Под манастирската лоза”. Проблемен център на книгата е въпросът: “Къде и кога човек е по-близо до Бога?”. Той утвърждава като водеща темата за истинската и фалшивата праведност. Тук основни герои са божите служители – светците и монасите. Разказите напомнят библейски притчи, но християнският идеен модел е преобърнат – тук водеща е не темата за праведността, а за грешността на духовниците. Традиционното понятие за грях е абсолютно разколебано – осмян е религиозният фанатизъм и лицемерната праведност; утвърден е като нравствен идеал човекът, който се ръководи не от църковните догми, а от законите на Естеството. Следователно грехът, разбиран в църковния му смисъл, не е изобличен, а защитен. Това езическо понятие за добро и зло е изразено чрез конфликта на двата основни типа герои и в “Под манастирската лоза” – праведните грешници (Пророка, св. Спиридон, Христофор, отец Никодим) и грешни праведници (отец Сисой, Еникий, овчарят от “Изповед”).
Елин Пелин изобличава чрез нравствения им сблъсък не греха, а догматичната представа за него. Чрез съдбата на своите герои писателят доказва, че сляпото аскетично спазване на християнските норми може да доведе земния човек до духовно оскотяване, до пълно ослепяване към красотите на живота. Ето защо сборникът издига в култ служенето не на църковния канон, а на природния закон – всичко, съобразено с естествените потребности на човека, не е грешно: греховна е фанатичната служба на догмата. Всъщност тази концепция Елин Пелин защитава и в класическите си селски разкази. В “Под манастирската лоза” той разгръща много от водещите мотиви на ранните му творби – например мотивът за сливането на човека с естествените закони на битието (“Задушница”), мотивът за нелепостта на небесните догми (“Лудата”, “Напаст божия”), мотивът за езическия витализъм на народната душа (“Ветрена мелница”, Край воденицата”), за всесилието на природните инстинкти (“Задушница”), за греховността на светците (“Пролетна измама”, “Изкушение”).
Цикълът изгражда нетрадиционна в българската литература представа за бога. Той не е отречен като висша духовна инстанция (Христо Ботев, Гео Милев). Човекът в “Под манастирската лоза” не оспорва безусловния му авторитет – чрез небесните си знамения той упътва хората към спасение и им помага да открият истината за доброто и злото (това формално го доближава до християнската представа). В цикъла обаче образът на бога е ценностно раздвоен – единият бог е истинският Господ на душата, който уважава повиците на плътта и ненавижда сляпото служене; другият е фалшивият негов двойник – богът на ограничения разум и дух, който отнема правото на човека да живее според волята на собствените си природни и естетически потребности (в сборника той олицетворява Сатаната). Така героите на “Под манастирската лоза” се оказват служители на Господ или на Дявола.
Първата категория персонажи, грешните праведници, служи на Бога догматично – без да се вслуша в себе си. Затова в крайна сметка се доближава не до Бога, а до Сатаната. Например Пророкът от едноименния разказ се бори с образцова жестокост срещу земното зло – наказва безмилостно грешниците като не им прощава и най-дребните пороци. Вместо похвала Бог му праща жестоко знамение – вкаменява го. Оказва се, че Пророкът, според концепцията на “Под манастирската лоза”, е служител на Дявола. Израз на това е библейското послание: “Не ме познава онзи, който с гняв изпълнява заповедите ми”. В същото духовно заблуждение изпада и светецът Христофор. Той също служи с жестоки средства на великата идея на доброто и получава подобно на Пророка знамение – Господ превръща красивия мъж в кучи образ. Физическата му деформация е въплъщение на духовното му израждане. Тя показва, че всяка, макар и най-основателна, жестокост в името на Бога, е грях – който изземва функциите на Господ и с насилие раздава правосъдие, служи на Дявола; прекалената праведност е грешна, защото отлъчва човека от красотите на живота и го оскотява. Оказва се, че и Христофор изобщо не познава Бога. След първото справедливо знамение Господ решава да помогне на светеца да осъзнае злото и да намери път за духовно спасение. Той му дава възможност да стори добро и на най-злия – Дявола. Христофор осъществява на дело божието послание: “Който ме обича, да въздава добро и на злия” – той пренася на гръб самия Дявол. Чак тогава идва новото, опрощаващо грехопадението, знамение – Бог връща красотата на преродилия се. Тази развръзка утвърждава основното моралистично послание на разказа – човек може да опази духовната си красота чрез добротворчество, а не чрез злобно прокурорство.
Идеята, че хармония със себе си човек може да постигне само когато се вслушва в законите на природата, а не в аскетичните социални догми (трябва да се посочи, че книгата не изобличава само фалшивия религиозен морал, а всяко фанатично и безкритично служене на някаква идеология, философия, доктрина) Елин Пелин защитава чрез драмата на св. Спиридон от разказа “Очите на св. Спиридон”. Творбата доказва, че който се отклонява драстично от законите на природата си не става праведник, а грешник. Терзанията на обущаря отразяват един от централните конфликти на книгата – конфликта на тялото с канона, т.е. на законите на Естеството със социалните догми, изкривяващи духа. В своя герой Елин Пелин проектира противоборството между порива към удоволствие и законите на християнския аскетизъм. Драматизмът се поражда от уравновесяването на двата импулса – култа на душата към плътска любов и контролиращия глас на разума, втвърден от идеологически предразсъдъци. В първата част на разказа превес взема гласът на разума – в пристъп на фанатизъм обущарят избожда очите си, за да се предпази от греховната съблазън. Така се самозаслепява за красотите на живота, подлагайки на жестока самоинквизиция естествените си чувства. Жестоката автосанкция обаче не тушира драматичния конфликт – плътският порив се оказва непобедим, защото с вътрешните си сетива слепецът продължава да вижда и жадува женската красота. И тук прекалената праведност се оказва греховна, дори още по-страшна в сравнение с поведението на Пророка и Христофор, защото те измъчват другите, а обущаря – себе си. Отново свят се оказва не този, който спазва стриктно божите заповеди. Небесното знамение в края на разказа (Спиридон възвръща зрението си) внушава, че това, което ни е дадено от природата (чувствата, очите, естествените пориви), трябва да се уважава; всяка съпротива срещу естествените ни потребности води до духовни деформации; жестоката служба на доброто е сатанинско дело; божественопрекрасното се проявява и в телеснопрекрасното.
Антидогматичната си жизнена философия писателят защитава и чрез поведението на светите застъпници. Тяхното усилие да се постигне на земята безпорочно зачатие (жената да зачева “без телесно побесняване”) олицетворява фалшивия идеал за целомъдрие, който противоречи на естествената логика на живота. Разказът “Светите застъпници” утвърждава една важна теза в концепцията на Елин Пелин за греха – човекът е недостоен да претендира за абсолютна праведност. Демаскираните грехопадения на светците в миналия им живот осмиват всякакво усилие на идеолози, водачи, управници да поставят пред простосмъртните изисквания, на който самите те не могат да отговорят. Този разказ показва убедително диалектическата неразчленима връзка между доброто и злото, душата и тялото. Изказаният възглед, че ако пороците се изкоренят, добродетелите ще умрат, защото никой няма да знае кое е добро и зло, доказва взаимната проникнатост и неотделимост на двете нравствени начала, ръководещи човешкия живот (“не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига много лесен”). Според Елин Пелин животът не може да бъде нито бял, нито черен, а винаги смесен между двете същности. Точно това не може да разбере другият му ярък герой от групата на “праведните грешници” отец Никодим. Той се съобразява с религиозните постулати, спазва ги абсолютно фанатично и непрекъснато живее с чувство за вина (карикатура на слепия му догматизъм е неговият уникален дневник, който се състои от описани и завити в бобени – бели и черни – зърна простимите и непростимите грехове на отеца). Разказът “Изповед” среща двата типа герой на “Под манастирската лоза”. Разговорът между овчаря и отец Никодим доказва основната теза на сборника – всичко, което изхожда от естеството на нещата не може да бъде грях; хармонията с природата е и хармония с Бога. Ето защо в книгата доброто приема образа на злото, а грехът се обявява за праведен. Интересно е, че прозрението, че божественото се постига само в съгласие на човешката душа с природните нужди, открива самият догматик Никодим, изслушал удивен уникалната изповед на овчаря. Отецът осъзнава, че “нищият човек”, т.е. естественият човек, който живее сред природата, който не познава църковните книги и служби и си позволява плътска любов, е по-близо от него до бога, т.е. висшият смисъл на битието е в подчинението на Естеството.
Програмно място в цикъла има неговият последен разказ, който дава най-ясен отговор на въпроса къде и кога човек е най-близо до Бога. Той издига в култ себенамерилия се сред непълноценния живот в мрачния манастир духовник. Ако в другите творби двата типа герои (грешниците и праведниците, така както ги вижда оценката на писателя) са противопоставени, във “Веселият монах” пътят от едните до другите, т.е. от църковния до социалния свят е разкрит като процес на осъзнаване на доброто и злото в рамките на едно човешко съзнание. Образът на монаха Еникий е тържество на човешкия витализъм. Сблъсъкът между църковен и световен светоглед е проектиран в самото онасловяване на творбата: думата “монах” – понятие за аскет, се свързва с определението “весел”, символизиращо жизненост, волност. Върху същия контраст е изграден и портретът на героя: той има “смирено лице”, но “гъвкаво тяло”. Несъзвучна с тъмния манастир е и неотразимата му физическа красота. Така разказът оформя характерния за Елин-Пелиновата проза конфликт между езическата волност на народния дух и диктата на църковните догми върху него. Самото жизнено тяло на монаха е пълно отрицание на изпитото тяло на средновековния аскет и в този смисъл е отрицание на църковната догма като цяло. Финалът на разказа отговаря на въпроса: дали сред брачната килия или сред хората човек е по-близо до Бога. Въведението на разказа е скрит отговор на екзистенциалната дилема – то противопоставя два образа: цветният гроб на Еникий – символ на хорската любов към своя апостол-обновител и запустения манастир, символ на тъмнината, фанатизма и изолираността от живия живот. Кулминация на разказа е категоричния избор на Еникий да напусне манастира. Той бележи прозрението на монаха, че висшата цел на човешкия живот не трябва да бъде индивидуалното спасение на душата (манастирско битие). Истинският апостол трябва да отиде при хората и да им помогне да излязат от мрака на невежеството си и да дадат воля на виталните си импулси. Откритието на Еникий, че с песни, хора и добри чувства може да се победи нерадостния живот, е Елин- Пелиновата рецепта за нравствената и социална обнова. Така последният разказ утвърждва възвишената езическа утопия на Елин Пелин за хармонията и щастието в човешкия живот, за истинското служене на хората.
Образ-идеал, нравствена мяра в цикъла, е и неговият средищен герой – отец Сисой. Той олицетворява човешката умереност в отношението между доброто и злото. Въпреки че е духовно лице, той се смята за грешник – угажда си в яденето и пиенето, като нарушава църковните забрани. Докато другите герои се пригаждат към догматичните религиозни постулати (отец Никодим), Сисой пригажда небесните догми към своите мерки за добро и зло. Той уважава правото на личен избор и начин на живот на другите, служи на бога без фанатизъм, не е склонен да се самобичува, нито пък изпитва страх от божието наказание. Според него човекът не е фатално греховен, а диалектическо единство на добро и зло. Символиката на разказа “Чорба от греховете на отец Никодим” внушава, че в човек се преплитат две крайности: и красивото, и грозното, и доброто, и злото, и бялото, и черното. Въпреки всичко той не трябва да погива от това свое “несъвършенство”. Ето защо в тези разкази звучи патосът на снизхождението, уважението и любовта към човека. Сборникът издига в култ идеята за правото на човека да общува свободно с благата на битието. В крайна сметка и тук надмощие взема мотивът за несъкрушимото жизнелюбие на народния дух.
В образа на Сисой са концентрирани основните послания на цикъла: “да си грешен не е грях”; душата и тялото трябва да търсят не разединение, а помирение; писаните закони са догма.
Най-задълбочено драматичната борба на човека със съдбата разкрива разказът “Задушница”. Той е идеен синтез на темата за сиромашкото спасение в света на нищетата. И тук Елин-Пелиновият човек е поставен в “затруднителна ситуация” извън селото, сам с мъката си, когато трябва да направи съдбовен избор, чрез който да разреши въпроса за своето жизнено съхранение, т.е. за отстояване на собствената си идентичност. Пътят на главния герой – вдовеца Станчо – до реализацията на желанието “Трябва да му се тури край” има драматична нравствено-психологическа линия на развитие: отчаяние от съдбата (неин израз е духовната сближеност със света на мъртвите) – приобщаване към “отпадналия” от битието чрез утешенията на социума – прежалване на непрежалимото (мъртвата съпруга) чрез примирение с божията воля – успокояване на преданата съпружеска съвест – възвръщане към живота, чийто израз е годявката с вдовицата – победа на Живота над Смъртта.
В началото на разказа границите между “тоя” и “оня” свят (между живите и мъртвите) са заличени. Знаци на трагичното сливане са есенните гробища; тъжният ден Задушница – празник за почитане на мъртвите; ритуалното “хранене” (разнесената храна по гробовете символизира общата трапеза, на която “сядат” живите и мъртвите); времето, огледално съответно на опечалените (мъгла в небето – мъгла в душите). Най-фатално двата свята са се смесили в душата на Станчо. Вдовецът е изцяло в клопката на отчаянието и е тотално отчужден от света на живите (страни от хората като “говедце”, живее “покрай другите”, чувства се “половин човек”, почернял и изсъхнал е от мъка – изобщо не се държи като истински жив).
Конкретен посредник между двата свята в разказа е покойната Божанка, която изцяло владее душата на живия Станчо (той пребивава духовно в света на миналото, което смята за смислено, а настоящето възприема като празно и безмислено). В развоя на сюжета обаче се оказва, че стремеж към обсебване на неговата душа проявява и светът на живите. Така се очертава драматичен двубой между мъртвите (Божанка) и живите (кумицата, тъщата и Стоилка) за спечелване на Станчовото сърце.
Извеждането на героя от духовната упътеност към покойната съпруга и възстановяването на разполовената му цялост започва с традиционен социален жест – утешаването. Ролята на героя-утешител е ясно определена – да се помогне на несретника да прежали и забрави мъртвата, да я замести с друга и така да възстанови жизненото си равновесие (“ще жалиш, ще забравиш… ще си найдеш друга”). Поведението на кумицата и особено на Божанината майка слага началото на най-трудния процес в сърцето на Станчо – изтласкването на Божана от ролята й на абсолютен властник, който владее живия и от пространството на мъртвите, т.е. елиминирането й от света на живите. Важна роля за спечелването на Станчо отново за живота, за промяната на погледа му от вторачване в отвъдното (в непрежалимото) към вглеждане в житейски необходимото, видимото, има натрапваната от роднините му-утешители теза, че всичко в човешкия живот е божия воля. Обяснението на Божанината смърт като предопределена от бога се оказва най-силния аргумент, способен да примири Станчо със съдбата, т.е. да успокои преданата му съпружеска съвест. Така тактиката на утешаването се оказва успешна – започва процесът на прежалването на непрежалимото досега, а това се оказва и началото на Станчовото възвръщане към живота, т.е. на неговото усещане като жив. Героите-утешители са успяли да постигнат най-важното – да разграничат чрез мъдруванията си в душата на Станчо двата свята, като подчертаят тяхната несъвместимост (“умрелите – лека им пръст, с живите живей”). Символен жест на дезинтеграцията между живите и мъртвите е раздигането от гробовете на ритуалната трапеза и разотиването на дошлите да почетат покойниците. Той подготвя парадоксалната развръзка на действието. Мястото на двете утешителки се заема от една нова сила, оказала се способна да приобщи окончателно безпомощния вдовец към битието – Стоилка. Тя трябва да довърши триумфално “борбата за душата на изпадналия от живота” и да ознаменува победата на виталното чувство в света на социално-битовата нищета, т.е. окончателно да раздалечи двата свята, който у Станчо досега са били тотално смесени.
Срещата на вдовците разкрива същностна черта на Елин-Пелиновите разкази – липсата на устойчива естетическа доминанта: трагичното прелива в комичното, а то – в жизнеутвърждаващото. Тази естетическа метаморфоза отразява бързия процес на възстановяване на изгубената човешка цялост, т.е. на себенамирането, на отстояването на живота. Процесът е ясно очертан чрез коренно различните в началото и края на разговора оценки, заявления, емоционални пози на героите. Диалогът започва с взаимно оплакване (признават си, че се чувстват половин хора и че така “се не живее”) и с почитание на мъртвите си половинки. Тези жестове на сближение пораждат (и под въздействието на ракийката) емоционалното преображение – развеселяването. Тъжната става “ласкава”, “отпуснатия” става наперен мъж, т.е. събужда се моминското и ергенското (“тя шавна като мома”) в изсъхналите сърца. Преходът от отчаянието до развеселяването е представен като резултат от Станчовото прозрение-самоуспокоение в абсолютната власт на Бога (съдбата) върху човека. Социалната гледна точка, отстоявана от кумицата и тъщата, го е убедила, че Бог може да взема (Божанка), но може и да дава (Стоилка). Ето я езическата тактика за самоуспокоение на Елин-Пелиновия човек: всичко е дело на Бога; човек трябва да приема тази негова воля, което в представите на героите означава: да живее живота си, а не да го оплаква, т.е. да преживява изгубеното и да се радва на даденото. Знаци за съживяването са новите негативни оценки, които героите дават за мъртвите си половинки, а негова кулминация – радостното заявление на отчаяния доскоро Станчо: “Знаеш ли какво ще кажа на попа: Господ ми взе Божанка, пък ми прати Стоилка”. Така Смъртта е надборена от Живота.
Борбата между езическия и християнския порив, между небесните и земните устреми на човека е проектирана и в именуването на двете съпруги – бившата и бъдещата: Божанка означава в случая божия невеста, защото е и “дадена” и “взета” от Бога; Стоилка има за корен “стоя”, т.е. “отстоявам” (подобна е и етимологията на Станчовото име).
Финалът на разказа възпроизвежда типичната развръзка на много Елин-Пелинови разкази – завръщането към дома, към възобновяването на изгубената самоличност. Негов израз е трансформацията на вдовишкото в ергенското и моминското. Идеята за възвръщането към живота е проектирана и в подвижния образ на природата, представена чрез цветята и дъжда. В началото на разказа природата носи “сухи” характеристики (“сухи есенни цветя”), огледално съответни на човешкия свят (Станчо е “сух”, Стоилка е сравнена с люлеещо се “сухо дърво”) – тези характеристики внушават духовното изсъхване на живота, а от тук – и Смъртта. Духовното обновление на човешките надежди е също представено чрез метафоричния образ на цветето. Бележи го диалогът на овдовелите несретници: Станчо – “Нашто цвете е вече прецъфтяло”, Стоилка – “може да цъфне”. Ето го трагично изстраданият оптимизъм на селяшката душа – от “прецъфтяхме” до “ще цъфнем”. Разцъфтяването на изсъхналите сърца изразява и образът на дъжда в края на разказа – “печалният и плачещ” дъжд е вече “пресен” и “зачервяващ”. Налице е движение от изсъхналото (признак на Смъртта) към пресното (признак на Живота).
Годявката (и то на връх Задушница край гробовете на покойниците) разкрива най-убедителната победа в творчеството на Елин Пелин на човека над смъртта, сиромашията, съдбата. (8000 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове