ТЕМИ ПО ЛИТЕРАТУРА

Спомен, реалност, мечта в творчеството на Димчо Дебелянов

Художественият свят на Дебелянов обединява три тематично обвързани темпорални ядра – минало, настояще и бъдеще. Техни образни изражения са свидният спомен, грозната реалност (светът “тук и сега”) и фантазната мечта. Границите между тях са лабилни – споменът често се изживява като мечта, а средищна точка на двата бленувани свята е жестоката реалност, в която лирическият субект осъзнава несъстоятелността на своя романтичен копнеж. Ето защо трагическа кулминация в Дебеляновите елегии е мигът на “безпощадната пробуда”, отразяващ катастрофичния резултат от копнежа на лирическия герой: търсенето-ненамиране. Той утвърждава образа на невъзможното щастие, смисловия център на Дебеляновата лирика. Негови посоки на търсене са свидният свят на отминалото детство, фантазната мечта по прозрение в божественото, любовта-непостижимо убежище и смъртта-помирение с живота. Те очертават духовната еволюция на лирическия човек: от трагическия бунт към трагическото смирение и просветление.
Безуспешното търсене на изход в Дебеляновата поезия е насочено най-често към миналото. Възкресяването на спомена е традиционен мотив във възрожденската поезия (Чинтулов, Ботев, Вазов). В нея миналото е национално-исторически образ, в който доминират героическите характеристики. В Дебеляновата лирика споменът е субективно минало – основен нравствено-естетически критерий за оценка на настоящето и извор на индивидуален трагизъм. В един кръг творби присъства като светъл спомен за красиво детство, красиви блянове, любовни възвисявания, а в друг – като черно време на погубено детство, отнето щастие, напразни надежди, т.е. двойствен свят – и райско убежище, и вместилище на злото, тъждествено с настоящето.
Образът на “светлия спомен”, вариант на представата за невъзможното щастие, има по-трайно присъствие. Смислово ядро на темата за мечтаното завръщане е опозицията “минало-настояще”. Духовните преображения на аза в реалната и въображаемата действителност разкрива стихотворението “Спи градът”. Първата строфа го ситуира в настоящето. В символистическата поезия, към която числим и Дебеляновата, то има урбанистичен облик – грешния космополитен град и “ледено-бездушната тълпа”, с които лирическият човек няма духовна комуникация. Негови основни характеристики са “затвор”, “тъмница”, “пустош”, т.е. метоними на злия свят. В “Спи градът” духовните несъответствия между човека и действителността са представени като противоположни нравствено-психологически състояния: обща заспалост и самотно бродене. Тук традиционната възрожденска опозиция “буден-спящи” има модернистично осмисляне: бдението на аза е знак за липса на покой и подслон, за трагична изоставеност; заспалостта на града е символ на социалната безчувственост и безразличие към мъката на бездомниците. Чувството за безпътно лутане и отритнатост от света поражда у аза порив към търсено успокоение в свидния спомен на детството (“образът на милото дете… чист и драг”). Така творбата противопоставя два свята: колорният контраст изразява нравствената несъвместимост между черната реалност (“нощта неверна”) и светлото минало; характеристиките “бездомен” и “моя праг” означават настоящето като бездомен свят, а миналото като свиден подслон. Духовен център на идеализирания спомен става “милото дете”, символ на чистота и непорочност. Но съзнанието на лирическия аз не се задържа в бленуваната времева точка – красивият унес е смазан от трагичното прозрение, че блянът се свързва с нещо невъзвратимо (детството). Ето защо споменът не успокоява, а само повишава болката (“но скръбта расте, расте, расте”). Налице е смислов парадокс в изграждането на художественото време: мечтата по бъдещето се изживява като спомен. Този абсурден копнеж за възкресяване на миналото в настоящето кодира идеята за невъзможното щастие. Възвръщането на грозната реалност затваря човешкото време в трагически кръг, символизиращ вечното лутане на странника между улиците на бездомния град и лъчезарния дом на отминалото детство. Очертава се типичната трагична линия на елегическото чувство в Дебеляновата лирика: болката от настоящето поражда щастливи видения за отминалото време; прозрението, че то е необратимо повишава степента на страданието. Представата за този омагьосан трагически кръг, в който се върти нещастният бродник, утвърждава и затворената композиция на стихотворението (последната строфа преповтаря първата). Стихотворението доказва, че сакралният спомен се изживява двойствено: той носи и упование, и страдание, защото стимулира и илюзорната вяра, и чувството за нейната обреченост.
Тенденцията към пълна идеализация на спомена и превръщането му в нравствен контрапункт на настоящето достига своята завършеност в елегията “Да се завърнеш”. Сакрализацията на миналото се постига чрез типичен символистичен похват – огледална симетрия между природен, битов и човешки свят: вечерта “смирено” гасне – героят “смирено” влиза; тя “гасне” – той “чезне” и носи чувство за изгасващ живот (“мойто слънце своя път измина…”). Съответствието между природния и човешкия свят подчертава линията на стихване и умълчаване (нощта е “тиха”, героят “шъпне тихи думи в тишината”). Това затихване е трагически знак за движението на аза към небитието, т.е. за мечтаното завръщане от живота към смъртта. Декларацията, че е дошъл “да дочака мирен заник” маркира чувството за изчерпан жизнен път и превръща мечтата по среща с родния дом в дискретно сбогуване с живота. В този смисъл прагът на къщата символизира, от една страна, границата между чуждия и съкровения свят, а от друга – между началото (детството) и края на живота. Ето защо родният дом се превръща в събирателна точка на началния и крайния жизнен път, т.е. придобива облика на Дом на Смъртта. Подсказва го огледалната съответност между гаснещата вечер, прехождаща в нощ, и залеза на жизненото чувство, т.е. между природното гаснене и човешкото стихване (пободно трагично сбогуване изповядва директно Ботевият лирически герой в “Майце си” – мечтаното завръщане се оказва сбогуване с родовите близки и поемане към гроба).
Така съответни на природата са и образите на майката и иконата: нощта е лоно за “скръбни и нещастни”; майката е духовен подслон за сина-несретник; иконата е място на съкровено откровение пред Богородицата, т.е. всички образи носят майчински характеристики. Доказва го и езиковото сближаване между майката и иконата, назовани с общата характеристика “старата”. Тази симетрия разширява смисловия обем на чакащата майка – тя губи своята пределна конкретност, извисява се. Връзката им е и духовно ситуативна – пред майката синът започва горестната си изповед, за да я продължи пред иконата – двата обекта на мечтаното откровение.
Прави впечатление, че посоката на пространственото движение на героя е насочена към топоса на мечтания уют – иконата. Това движение подсказва стремежа към сливане с Бога. Така всеки елемент от родовото пространство поражда усещане за святост, а образът на иконата – асоциации с божията майка, приемаща горестните изповеди на “сина человечески” (чувството за богоизбраност, изявено скрито или открито, е водещо в много Дебелянови творби – “Миг”, “На злото”). Това превръща родовия свят и в Дом-икона.
Финалът на творбата обаче внезапно бележи мига на трагическата пробуда, в който азът осъзнава обречеността на своя копнеж. Както в “Спи градът”, спомнянето се оказва напразно – илюзорната вяра за духовно съхранение е разбита от прозранието, че завръщането към дома, а оттук и към смъртта-смирение, е неосъществимо. Така опитът за сливане със съкровените ценности – майката, родината и Бога, не се осъществява и героят отново заживява с чувството на изгубена принадлежност. Тази трагическа развръзка е заложена в основния жест на героя – трагическо затихване (маркира го недовършената изповед пред иконата). Смълчаването е белег за тотално отчуждение на аза както от чуждото, така и от родното, а в по-широк смисъл – белег за обреченост на всеки (социален или интимен) копнеж. Ето защо споменът става излишен (“напразно спомнил”), а странникът се оказва тотален чужденец – и в невъзвратимото минало, и в настоящето си.
Прави впечатление, че лирическата изповед се изказва в ти-форма, т.е. като неперсонализирано обръщение. Това я превръща в разговор и със себе си, и със сродната общност от печални странници, т.е. и в монолог, и в диалог. По този начин индивидуалната драма се деперсонализира, разтваря се в трагиката на човешкото братство и получава универсална обхватност. Говорейки за себе си във второ лице, азът създава емоционална атмосфера, която читателят възприема за лично своя, защото принадлежността към бащината къща си остава един от най-важните универсални признаци на човешкото.
Друга модификация има образът на спомена в “Помниш ли”. Докато в “Да се завърнеш” и “Спи градът” той е отрицание на грознатата реалност, в “Помниш ли” азът е разколебан в неговото съществуване – първият стих го въвежда като действителен (“помниш ли тихия двор”), а последният го обявява за съновидение (“сън е бил тихият двор”), т.е. опозицията “минало-настояще” се трансформира в психологическия конфликт “сън-реалност” (раздвоението между “било и небило” е типично състояние на разколебания символистичен герой). Този трагичен скептицизъм има своите фази. Първи знак за разколебаване е обявяването на спомена за нежелан, пропъждан (“не проблесвайте… спомени лишни”). Ето защо той получава две противоположни оценки: в един план “дните предишни” са обявени за серафично битие (“хорът на ангели в дните предишни”), а в друг – за наказание (“моята казън са дните предишни”). Характеристиката “казън” подсказва, че и тук красотата на миналото не успокоява, а само наранява душата, осъзнала страшната истина: всичко хубаво е невъзвратимо. Това трагично изживяване на миналото кулминира във финала на творбата, в който стремежът на аза да пропъди красивите видения прераства във фаталистичното убеждение, че те са недействителни. Оформя се драматично елегично послание: красивите предишни мигове са не само невъзвратими, но и нереални, т.е. те не са се случили. Следователно черното настояще е убило вярата на аза, че красотата изобщо някога е съществувала. Затова и в тази елегия красивият спомен се оказва катализатор на отчайващото страдание.
Сонетът “Пловдив” напълно разрушава тенденцията към идеализация на миналото в Дебеляновата поезия. В него лирическият герой не се лута между спомена и настоящето, истината и неистината за “дните предишни”. Миналото не е нравствено-естетически антипод на грозната реалност, а неин двойник. Традиционният мотив за търсената утеха в спомена тук се е трансформирал в мотива за ограбеното детство. Синтезира го синонимната образна двойка “скръбни детски дни” – “скръбен (днешен) град”. Тя бележи тоталната дезинтеграция на лирическия човек с града на своето детство и настояще. Образът на този град носи сатанински характеристики – разкрит е като жесток похитител на сакралните човешки опори: вярата, надеждата и любовта (“престани да вярваш”, “забранен е на любовта плодът”, “мечтите ти на век ще бъдат пленни”).
В неговия образ Дебелянов проектира идеята за въздесъщото присъствие на злото във времепространството на аза. В “Пловдив” чувството за бездомност има парадоксален израз: азът обявява града на злото за “едничък дом” на неговата “скръб бездомна”. Оксиморонът “бездомен дом” характеризира града като трагично убежище, лишаващо човека от духовен уют. Така в контекста на Дебеляновата лирика се очертават две противоположни представи за подслон: свидната бащина къща и градската улица – жестоко убежище, обричащо на трагическа бездомност самотния странник.
Нравственото изравняване между споменната и настоящата действителност лишава аза от възможност дори за илюзорно спасение. Докато в “Помниш ли” той е разколебал вярата си в съществуването на красивото минало, в “Пловдив” отрича изобщо смисъла от спомняне (“аз не искам нищо да си спомня”). Пропъждането на “спомените лишни” тук прераства в пожелано безпаметство. То е кулминационна трагическа точка в обезмислянето на субективната среща с миналото, защото азът е лишен от всякакво, дори и илюзорно, убежище.
Градът в стихотворението е образ-категория – символ на световния космополитен град. Заглавието му е конкретизирано, но в текста името на града не е споменато – изразена тенденция на деконкретизация, т.е. конкретният град се разраства до символ на планетарен космополитен град.
Изследваните дотук творби очертават трагичната линия в представянето на миналото, т.е. идейната еволюция на споменния образ в Дебеляновата лирика: болката от настоящето събужда видения за щастливото отминало време, получило пълната си идеализация в “Спи градът” и “Да се завърнеш”; черната реалност убива обаче не само вярата, че миналото може да се възкреси, но и убеждението, че то някога реално е съществувало (“Помниш ли”); “скръбните детски дни”, в които е извършено духовно похищение върху лирическия човек са го лишили дори от илюзорно пристанище (“Пловдив”). Тази идейна линия илюстрира типично символистично движение от надеждата към безилюзието.
Копнежът по щастието е търсен и ненамерен не само в спомена, но и в света на фантазната мечта. В стихотворенията “Миг” и “На злото” бягството на аза се осъществява не в посока към миналото, а към фантазния блян. За разлика от спомена, образът на Дебеляновата мечта няма конкретни сетивни очертания: той е смътен и романтично-тайнствен, което го прави смислово неясен. Представен е главно чрез символите на светлината. Нейни характерни метафори са “слънца”, “ясни висини”, “лазури”, “светла страна” и т.н. Устремяването към такъв тип тайнствено мечтание разкрива стихотворението “Миг”. Лирическият субект е разкрит в прагова ситуация – предчувствието, че ще осъществи съдбовно прозрение на божествената тайна, до която не се е домогвал човешкият разум и дух. Стремежът към проникване в “неведомия смисъл” изразява порива на героя към постигане на висшия гносеологически идеал. В този смисъл творбата синтезира основните черти на символистичния герой – модерната душа: копнеж за проникване в отвъдното; самочувствие на избрана да провиди тайните на бога; интерес не към социалните, а към метафизичните въпроси. Ето защо символистичният герой е човек не “сред”, а “над” света. Това предопределя тоталната му дезинтеграция с “огрешения” град. Израз на разединението “човек-тълпа” в “Миг” е взаимното духовно мълчание: азът мълчи, духовно безответна е и “ледно-бездушната” тълпа. Нейното безсловесно присътвие подчертават показателни оксиморони: мъжете – “хилави войни”, жените – “неми сирени”. Двете мълчания не се сговарят, т.е. диалогът между човека и битието е невъзможен, защото взаимно чуване (в смисъл на разбиране) няма. Така творбата внушава идеята за духовното безмълвие между човека и света, а оттук – внушението за духовна празнота на битието.
“Миг” разкрива и друго, по-страшно отчуждение на лирическия аз – не само от социума, но и от Бога. Негов знак е чувството на страх пред очакваното небесно прозрение (“аз сетих и страх, и молитви в сърце си”), породен от усещането, че Бог е “тъй горд и надвластен”, а земните му поданици – “тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни”. Това чувство руши илюзията на лирическия човек, че Бог е милостив и отзивчив. Финалната развръзка показва, че обещаното от него (да разкрие своята тайна) е категорично отказано. Така е отнета възможността лирическия субект да се осъществи като пророк. Ето защо кулминацията на лирическото отчаяние в “Миг” бележи чувството за богопоставеност.
Подобно неразбиране, както се посочи, героят получава и от тълпата – извисената му мечта е смазана от нейното “ледно бездушие”. Тя обявява бляна му за пиянско безумие. Ето защо изоставеният от земята и небето не осъществява “великия миг на великото чудо”, а стига до “безпощадната пробуда”. Както споменът, така и блянът се трансформира в трагическа реалност. Тази тотална изолация довежда героя до пълно разколебаване между реалност и халюцинация.
Драмата на неосъществения пророк доказва, че в поезията на символизма страданието на модерната душа се поражда не толкова от дисхармонията със социума, колкото от неосъществимостта на метафизичния идеал. Творбата синтезира трагичната линия в драмата на символистичния герой: метафизичният устрем към прозрение на божественото извисява душата; осъзнатата безпомощност пред тайните на битието ражда отчаянието. При Яворов двубоят между вярата на разума и чувството за гносеологическа обреченост няма помирение. При Дебелянов интелектуалното безсилие прераства в примирение. Ето защо водещо Яворово чувство е трагическото горене (“аз горя”), а Дебелянова емоционална доминанта е чувството за духовна умора – трагическо примирение (“стихнала безнадеждност”).
Стихотворението “На злото” разкрива същите отчаяни усилия на аза да се пренесе чрез фантазната мечта в небесните селения. Първата строфа го ситуира в настоящето, квалифицирано като “безумно зло” – изначална характеристика на света. Символистичният герой се себепредставя като уморен лодкар, отпуснал немощно весла сред океана на живота, сравнен с “ледна мъгла” – символ на духовна студенина, безпътица, извънвремие. Отчуждението от света е представено като състояние на интелектуално, емоционално-духовно безпаметство (“не виждам, не помня, не знам”). И тук извор на страданието е неосъщественият познавателен идеал (“пред смисъл неведом, взор склопвам покрусен”). Това интелектуално безсилие пред загадките на битието мотивира човешкото обезмълвяване. Трагическото чувство обаче поражда порив към търсене на спасително убежище. В “На злото” той е насочен към небето – в своя фантазен унес лирическият човек започва да се изживява като божи син. Идентификацията му с Христос се базира върху чувството му за сродна мъченическа съдба, благословена от бога. Този небесен порив изразява копнежа на модерната душа по сливане с отвъдното. Отношението на човека към бога се оказва амбивалентно. В първата част азът е отчужден от небето, защото се чувства безпомощен пред “смисъла неведом”; във финала обаче декларира своята синовна свързаност с бога. По този начин творбата очертава един нравствен парадокс: в света на злото лирическият човек е удавил “свойте възторзи”, но не и чувството си за богоизбраност, т.е. той носи самосъзнание и за обреченост, и за избраност. Съхраняването на това чувство се оказва своеобразната победа над злото, защото става ясно, че у Дебеляновия аз не са убити сетивата за доброто, за устрема към духовно съвършенство. Тази съхранена човешка нравственост в мечтата бележи неунищожимата духовност на лирическия човек в “бързея на злото”. Може да се обобщи, че нравствената насоченост към божественото, изразен пряко или непряко, е същностна характеристика на Дебеляновия лирически човек. И в тази творба мечтаният и реалният свят са колорно противопоставени в опозицията “ледна мъгла” – “светла страна”. Блянът се оказва осъществим само във фантазията на самотника. Психологически израз на духовното му безсилие и тук е умълчаването – основна лирическа позиция на символическия герой.
Мечтата по невъзможни светове е образен център и на стихотворението “Nevermore”. То разкрива още по-трагично драмата на мълчанието. Творбата е изградена само върху трагически въпроси без отговор, които потъват в мълчание. Израз на немотата на света е стиховият рефрен “Никога веч!”. Той няма облика на отговор, а на безлично повтарящ се израз, който маркира чудовищното безгласие на битието. Творбата е поредно доказателство за невъзможната комуникация (за нечуването) между аза и света.
Образът на порутения блян е ядро не само на коментираните Дебелянови теми – за завръщането в детството и за приютяването в мечтата, но и на темата за непостижимото любовно щастие. Образът на любимата се колебае между споменна и мечтателна представа. Двойственото й ситуиране подсказва, че красотата в Дебеляновата поезия е възможна или в миналото, или в бъдещето, но никога в грозното настояще. Доказателство за разколебаността на любовния блян между спомена и мечтата са изживяванията на лирическия герой в “Ти смътно се мяркаш”. Раздвоението е резултат от конфликта между отсътствието на желаната жена в настоящето и постоянното й присъствие в “морната памет”, т.е. от мъката по отсъстващото присъствие на любимата. Найният образ е разколебан между истината и измислицата и носи типична символистична тайнственост и неясност. Смоненът за нея е “смътно мяркащ” се, защото е “морна” паметта, която го съхранява. Опозицията “реалност-блян” обуславя чувството за мъченическо примирение. То има парадоксален израз: азът декларира своето тъжно успокоение (“аз гасна с утеха последна на спомена в здрача”), но утешението не облекчава болката, а поражда сълзи (“и плача за теб”). Този финал разкрива трагичната невъзможност на героя да постигне утеха по липсващата в реалния свят жена. Нейното действително съществуване обаче си остава докрая в текста неясно, защото трагическото съзнание на аза се върти в омагьосан кръг: паметта му е несигурна в истинността на спомена, защото това, което се помни, фактически го няма. То по-скоро прилича на мечта, отколкото на спомен, но мечта, също така неясна и разколебана (подобно психологическо състояние на човешкия копнеж по красотата, както се посочи, разкрива и “Помниш ли”).
Непостижимото щастие в любовта е проблемен център и в елегията “Аз искам да те помня…”. Тук обаче любимата е реален, физически конкретен образ, присъстващ в настоящето. Но нейната осезаемост е твърде краткотрайна, защото е ситуирана на границата между реалността и миналото, т.е. в мига на превръщането й в спомен. Дебеляновата идея за невъзможността на красотата да се съхрани в настоящето е проектирана в мотива за фаталната раздяла на влюбените. Той синтезира понятието на поета (близко до Пенчо-Славейковото) за любовта – тя става истинска само в мига на раздялата, който сакрализира любовното чувство (“и любовта ни сякаш по е свята/защото трябва да се разделим”). Показателна е в това отношение и пространствената ситуираност на героите – те се прощават на хълма извън града: знак, че духовното извисяване е възможно далече от грешния град.
Трагическата обреченост на любовното чувство се внушава и тук чрез огледална симетрия – характеристиките на любимата “бездомна, безнадежда и умила” са всъщност традиционните автохарактеристики на лирическия аз. Трагическата тъждественост на прощаващите се е проектирана и в конфликта между усилието им да съхранят надеждата за щастливо завръщане и чувството, че тя е обречена. Тази разколебаност между вярата и безверието изразява състоянието на лирическия герой. В творбата звучат два негови гласа – външният, гласът на престорената вяра (“вярвай… ти при мене ще се върнеш пак”) и вътрешният, гласът на скептика (“а в свойта вяра сам не вярвам аз”). Обезверяването, изразено чрез яркия оксиморон “безверна вяра”, е основно екзистенциално самоусещане на лирическия човек в цялата Дебелянова лирика. То е показател за неговата духовна разколебаност, прерастваща в трагическо примирение. Морално-психологическата безпомощност на аза предопределя и другия трагичен конфликт в творбата – между отчаяната молба на любимата (“утеха сетна твойта немощ чака”) и духовната безответност на аза, неспособен да й бъде истинска опора (“в свойта вяра не вярвам”). Ето защо образите на черната нощ и “прилепите в мрака” присъстват като символи на обречената любов, която има само едно възможно трагическо съхранение: запечатването й в спомен (“искам да те помня”) – единствена “утеха последна” (“Ти смътно се мяркаш”) за изтерзаната душа на влюбения в обречената жена.
Жената в поезията на Дебелянов не е само идеализиран образ. Представена е и като хищна блудница. Двойственото й визиране обуславя и двойственото отношение на аза към нея. Такъв тип моделиране нейният образ има в цялата символистична поезия – “дете” и “чудовище” (Яворов). В стихотворението “Жертвоприношение” лирическото чувство пулсира между платоничен порив и плътско любовно влечение. Героят оценява докосването до жената като “грях” и “черно падение”. Неговият свръхморален аз обаче си позволява да се впуска в разгул, единствено за да за забрави жестокостта и двуличието в заобикалящия го свят. Най-сложно мъжкото и женското противоборство между порока и светостта Дебелянов е закодирал в поемата “Легенда за разблудната царкиня”. Драматичният образ на човешката душа е изграден чрез ритмичното редуване на мотивите за духовното извисяване и моралното опозоряване. В първата част на поемата конфликтът “грях-святост” има своята първа трагическа развръзка – надеждите на царкинята за среща с мечтания любим цар се оказват излъгани. Това ражда у нея порив за отмъщение, който прераства в грехопадение – плътския грях с пажа. Опозоряването обаче не донася търсеното успокоение, а чувството на срам. То, от своя страна, тласка душата към спасителна забрава, т.е. също така обречен път за изход. Мечтаното безпаметство се оказва непостижимо, защото чувството за срам поддържа душата трагически будна. Човешкото безпътно лутане се усложнява – след опозоряването и безверието се възражда отново вярата, че грехът е изкупен, а позорът – надмогнат. Поредната надежда също се оказва обречена – след пожеланото безпаметство царкинята пожелава смъртта. Но и тя се оказва илюзорен изход. Така творбата описва драматичното лутане на царкинята между надеждата и отчаянието, греха и разкаянието, забравата и незабравата като затворен процес. Трагическия кръг кодира сизифовското бродене на душата между мечтата-блян и жестоката реалност.
Критиката отбелязва, че образът на царкинята е духовно-психологически двойник на аза. Тяхното съответствие е закодирано и в мотото на стихотворението, т.е. творбата е сложен тип себепредставяне на лирическия човек. Сблъсъкът между духовното и плътското обаче в душата на царкинята, т.е. на аза, се превръща в нещо по-общо от самата любов – в символ на духовно раздвоение на човешката душа, раздирана от непримирими противоречия. Това раздвоение е иманентна природа на лирическия герой.
Най-ярко двумирието на човешката душа разкрива стихотворението “Черна песен” – емблематична творба на българския модернизъм. В нея лирическият герой пулсира между вярата и безверието, съзиданието и разрушението, търсенето и ненамирането. Раздвоението определя и облика на поетическия език – в него преобладават антоними (“умирам”-“раждам се”, “ден”-“нощ”, “тишина”-“грохот”, “крея”-“цъфтя”). Трагизмът му е резултат от невъзможността да помири различията в себе си, т.е. да постигне цялостност, и от безсилието да овладее противоположностите между себе си и света. Драмата му е резултат и от непроумяването на причината за вътрешната дисхармония и безпокойство. Ето защо в хода на текста трагическите му противоречия прерастват в мъчително раздвоение и създават внушение за безпричинно, немотивирано страдание. Лирическият герой на “Черна песен” олицетворява най-пряко облика на модерната душа – хомодуплекс, т.е. на личността, раздирана от непомирими противоречия между прометеевския устрем (“през деня неуморно изграждам”) и сизифовското чувство за безмислие на социалния копнеж (“през нощта без пощада руша”).
Мотивът за несбъднатия блян е проблемен център дори на хумористичните му стихотворения. Той е утвърден чрез оригинален похват – пародиране на собствения елегически стил. То се постига чрез нарушаване на стиловата норма. Например в символистичния изказ на стихотворенията “Мечти” и “Любов” от цикъла “Кихавици” се появява стилово неуместната дума “кихна”, която иронизира любовните въжделения. Така централният образ на болните любовни мечти получава и трагико-ироничната характеристика “кихащи”.
Може да се обобщи, че в символистичните творби на Дебелянов щастието е непостижимо и в детството, и в неясните фантазии, и в любовта. Това безуспешно търсене на изход обуславя основното Дебеляново чувство – мъчително примирение. Неговата функция разкрива стихотворението “Победен”, в което отчуждението от света прераства в “себепрезрение”. Именно заглавието на тази Дебелянова творба е ключова дума в цялото му творчество.
Образът на мечтата-блян се свързва и с желаното пътуване на лирическия герой към смъртта-спасение.
В символистичните му стихотворения тя е амбивалентен образ – и “жестока царица” (“Под сурдинка”), и духовно убежище – “подслон смирен” в лоното на вечността, приласкаващ всички несретници (“Гора”).
Друга концепция за пътуването на човека към смъртта, нова оценка и изминатия субективен път разкрива военната поезия на Дебелянов, защото представя човека в момент на постигнато екзистенционално познание пред смъртта. Тук споменът и мечтата имат ново идейно осмисляне. Промененото светоусещане на лирическия човек е проектирано в самото заглавие на фронтовия цикъл “Тиха победа”. Този оксиморон означава възвръщането на духовното равновесие у аза. Той вече не е катастрофично отчужден от тълпата, нито е в плен на копнежите по щастие. Ситуиран е не “над” света, а “сред” войнишкия колектив, с чиито естествени чуства се слива, като преодолява фаталното си разединение със света и със себе си. Споменът изразява вече помирение с действителността, защото в света на войната азът постига съгласие със себе си, т.е. духовно просветлява. Тази нова позиция се отразява и в промяната на поетическия език – изказът е опростен, липсват сложни метафори, неясните представи са заменени с ясни предметни образи. Това е причина литературната критика да определя военната лирика на Дебелянов като творческа еволюция от символизма към реализма.
И тук основната трагическа поза на лирическия човек е смълчаването, както и мълчанието на битието (“Миг”), но социалната немота вече е пожелана, а не трагически преживяна. Азът желае и собственото си замлъкване – той иска смъртта, защото е прозрял мъдрата истина: съзиданието и разрушението са изначални същности на човека. Ето защо той ги възприема вече не като враждебни, а като взаимно свързани, хармонични. Преди, той през деня гради, а през ноща “руши” (“Черна песен”); сега осъзнава, че “денят за труд е отреден, за сласт и мирен сън – ноща”. Преди, очакваното проникване в божествената тайна е неосъществено (“Миг”); сега се оказва, че духът е прозрял светлите тайни – безсмъртието на “земната любов”, т.е. прозрял е, че всяка вражда е безмислена. Затова песента му “вече не е черна”. В “Тиха победа” мотивът за мъчителното примирение от ранните му творби се е трансформирал в мотива за светлото примирение. Тази промяна, както се посочи, е резултат от зрелостта на душата, подготвила се вече за смъртта, оказала се истинския дом на бездомника. Ето защо е естетизирана: земните недра “тъй властно мамят и зоват” героя; предчувстваната смърт го завръща към изначалното единение с майката земя, която “чака нейното дете”. Прави впечатление, че образът на майката почти винаги се явява редом със смъртта (“Да се завърна”, “Сиротна песен”). Именно преодоляването на антагонизма между деня и нощта, т.е. между живота и смъртта, и помиряването на противоречията със себе си е “тихата победа” на Дебеляновия лирически човек. В този смисъл заглавието на цикъла е метафора на надмогнатото чувство за обреченост. Затова мълчанието му вече не подчертава празнотата на света (“Миг”), а щастливо предчувствие за нирвана на душата.
Ново идейно осмисляне в тези творби има и мотивът за самотата. Стихът “всички са един и всеки все пак – сам” (“Прииждат, връщат се”) превръща Дебелянов от изразител на индивидуалното в прокламатор на колективната самота, т.е. на мировата смърт на трагичното братство от самотници.
Пробемът за помирението със себе и със света е драматичен център на стихотворението “Един убит”. В душата си лирическият герой чува два гласа – външен и вътрешен. Външният определя неприятеля като враг – това е гласът на националистичната и човеконенавистна военна пропаганда. Вътрешният, индивидуалистичният глас се идентифицира с гласа на пацифиста, който вижда в неприятеля брат. Във финала на стихотворението лирическият герой успява да постигне относително съгласие със законите на войната: “мъртвият не ни е враг”.
Погледната в цялост, Дебеляновата поезия очертава духовната еволюция на лирическия човек. Нейната начална и крайна точка бележат две различни “песни” – “Черна песен” и “Сиротна песен”, представящи две различни негови себеизживявания. В първата, както се посочи, той не може да постигне себепомирение. Във втората вече владее своя “път нерад” и е неуязвим в успокоението си. В този смисъл двете творби маркират духовното му движение от отчуждение и бунт (“В тъмница”) към умиротворяване, т.е. към овладяване на противоречията със света и със себе си (при Яворов е точно обратното). Стихването на тези вътрешни конфликти става възможно на фронта – там, където смъртта е най-осезаема и най-близка. Нейното предчувствие прояснява вътрешния му поглед. Тази ситуация е психологически център на прощалната Дебелянова елегия “Сиротна песен”. Стихотворението показва най-убедително, че в заника на живота предчувствието за смърт ражда просветлението и покоя. Ето защо конфликтът между идеала и действителността е потушен, т.е. противоречията са надживяни. Обреченият е възстановил цялостта си, поради което раздялата му с живота е спокойна, недраматична. Декларацията “ще си отида от света… бездомен”, бележеща примирението с участта на сирак бездомник, лишен от опорите на битието (майка, жена, другари), обявява постигането на дълго жадуваното равновесие. Точно то е своеобразната трагическа “тиха победа” на Дебеляновия лирически човек.
Конфликтът “минало-настояще-бъдеще” има и нетипична за Дебеляновата поезия трактовка в стихотворението “Кръстопът на бъдещото” и “Светъл спомен”. Те са пример за нов тип представяне на мечтата. Конфликтът между желаното и реалното е разкрит като сблъсък между Стария и Новия свят, изразени чрез образите на мрака и светлината, т.е. индивидуалистичната проблематика се е трансформирала в колективистична. Нетипично е и, че конфликът има не трагична, а оптимистична развръзка – азът вярва, че върху руините на “Стария свят” ще се изгради новия справедлив живот. Тази позиция отразява утвърждаващата се в модерната поезия идея за Апокалипсиса – трансформация на библейския мит за сътворението на света. Дебеляновият стремеж по Апокалипсиса изразява вярата по идването на Страшния съд, т.е. по историческата разплата и построяването на новия живот от самото начало. Този нетипичен Дебелянов оптимизъм може да се възприеме като глас от една “разнолика, нестройна душа”. В общ план обаче примирението, тихата скръб и чувството за самота са основни психологически характеристики на лирическия герой. Тяхна генерализация е образът на самотното войнишко множество, сближило “малък и велик”, в което “всички са един и всеки все пак сам”.
Така копнежът по щастие се оказва неосъществим и в миналото, и в реалността, и в сферата на мечтата-блян. Това определя трагичното като естетична домиманта на Дебеляновата поезия.

(5000 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове