<= начало

Кандидат-студентски курс по литература

ТЕМИ ПО ЛИТЕРАТУРА

 

Синът, домът и пътят в поезията на Христо Ботев

 

 Събирателен образ на Ботевото творчество е родината. Той има две основни пространствени означения – камерно (общинско-родово) и общностно (родината като безбрежна шир: “от Цариграда до Сръбско… от Бяло море до Дунав”); видян е и като поруган от поробителя свят, и като героическо пространство – хайдушкия Балкан. Лирическата биография на аза е представена като духовно движение от малкия към големия свят: дома–тежката чужбина–Балкана–гроба.Тази основна пространствена линия утвърждава в Ботевата поезия образът на юнашкия път. Изборът на този път се осмисля в отношенията на лирическия човек към интимно-родовите близки. Ето защо той се явява в повечето стихотворения в образа на син. Духовният център на тези творби са релациите “майка – син”, (”Майце си”, “На прощаване”, “Обесването на Васил Левски”), “майка – син – баща” (“Хайдути”, “Пристанала”, “Странник”),  “майка – син – либе” (”На прощаване”), “брат – братя” (“Към брата си”, “Делба”, “На прощаване”), “брат-сестри” (“Хаджи Димитър”).

 Прави впечатление, че техен проблемен център е драматичната връзка “майка-син”, защото мотивите за тръгване по юнашкия път се изясняват в ситуация на изповед – сбогуване с майката. Почти винаги те са свързани със съкровени признания за неживяна младост, липса на приятели и обществени ценности, т.е. за екзестенциално безмислие (“Майце си”), за социална мисия и готовност за необходима смърт (“На прощаване”). Ето защо образът на майката е богато идейно натоварен и има различни интерпретации: лична майка- утешителка (”Майце си”); майка, кълняща хайдушкия избор на своите деца (“Пристанала”); “българска майка юнашка”, призвана да съхрани и предаде синовния завет (“На прощаване”); гора-майка, символ на юнашка закрила (“Пристанала”) и родина-майка, оплакваща “свой един син” – символ на национално страдание (“Обесването на Васил Левски”). Тези художествени трактовки показват, че в Ботевата поезия смисловият обем на нейния образ нараства – от лична майка към типична (“българска майка юнашка”) до общостна (съкровена родина-майка). Духовният й приоритет сред другите роднини подчертават синовни откровения като “те си за мене любов и вяра”, “освен теб, мале, никой нямам”. Ето защо, независимо дали майката разбира или не разбира избора на сина, неговата любов към него е константно чувство. Негови проявления са умиления, състрадания (“аз зная, майко, мил съм ти”), себеоправдаване (“но кажи какво да правя”), доверие (посвещение в смисъла на себежертвата: “разкажи защо и как съм загинал”). Най-убедително доказателство за идейната връзка на майката с пътя на героя е посоченото разтваряне на нейния интимен образ в образа на родината, т.е. тя е основата, върху която се гради представата за Ботевата свръхценност “Отечество”. Това преплитане на реален и абстрактен образ показва способността на Ботев да дава интимен израз на високите възрожденски идеали, т.е. да проектира общностното чувство в интимно-родовото. Ето защо майката е идеален център на семейното пространство и негова непоклатима духовна опора. Тя осъществява двете най-важни битийни мисии – да гради живота (“какви е деца раждала…”) и да го съхранява (“какви е момци хранила”). Затова връзката на аза с нея е съдбовна. Върховното й място в духовното му битие декларира още първото отпечатано Ботево стихотворение “Майце си” и доутвърждава последната негова творба “Обесването на Васил Левски”. Те разкриват споделената самота на лирическия човек със своите две майки – личната и патриотичната. Тяхна събирателна точка са трагичните образи на мечтания гроб (“нека изгния в гроба”) и на реалното черно бесило.

 Връзката между майката, като дарителка на живота, и гроба, като най-вероятен финал на юношеския път, т.е. началото и края на човешкия живот подчертава образът на чаканата милувка: “в прегръдки твои мили да падна” (”Майце си”) – “смъртта… мила усмивка/а хладен гроб – сладка почивка” (“До моето първо либе”). Налице е ценностно изравняване между копнежа за майчина ласка и мечтаната милувка на смъртта, т.е. между дарилата живот лична майка и приелата го в дар родина. Може да се обобщи, че майката е основен Ботев образ за национална идентификация в темата за избора между дома и пътя. Показателна е ситуираността й на прага между двата свята. Това гранично разположение е знак за трагическо разединение на родовия свят в Ботевата поезия. Майката е преди всичко изпращаща и очакваща, т.е. самотна. Това обяснява основните й трагически жестове – ридания, плач, дори клетва. Те изразяват трагическата съдба на разбития родов дом.

 В Ботевата поезия той има двумерно представяне. В един план е видян като сакрално убежище (негови елементи са огнището, първото засукано мляко, свидните роднини), а в друг – като осквернено робско пространство, т.е. като бащин и като вражи свят. Втората визия има не само родови, но и общностни измерения – трагичният семеен дом е еквивалент на националния. В обругания семеен свят върлуват над “бащино огнище” “чужди гости” (“беснеещ турчин”).Те са проникнали в съкровения събирателен център на дома – огнището, и са го разрушили. Така осквернен е и образът на националния дом, синтезиран най-ярко в началната метафорична картина на “Елегия”. Тук синът-народ е отъждествен с безпаметен младенец, люлян не от своя майка, а от лъжите на социалния угнетител. Позорната люлка на сирака-народ алюзира неговия исторически гроб. Знак за духовна смърт е позорното му безпаметство, престъпното му мълчание, моралната му летаргия и историческата му наивност.

 Най-разгърнат сатирически образ на българската къща-карикатура на свидния дом има в стихотворението “Странник”. Тук врагът е разрушил не само физическите устои (главите на семейството), но и моралните. Смазал е у техния наследник – сина (събирателен образ на антиюнака в Ботевата поезия) всякакво чувство за родова и национална чест. Ето защо в “Странник” родното носи белезите на скотското и внушава сатирическата идея за духовна бездомност на българина-скот.

 Трагическата участ на озлочестения дом разкрива не само поведението на тиранина и примирения “скот”, но и съдбата на прокудения син и отсъстващия баща. Стихотворенията “На прощаване”, “Хайдути”, “Обесването на Васил Левски”, “Странник”, “В механата” показват, че българският дом е лишен от мъжко присъствие, т.е. от своите физически опори. Например в “Хайдути” синът слугува в дома на вуйчо си, а бащата-хайдутин пребивава в гората; плачът на жените и децата в “Обесването на Васил Левски” изразява мъката на родината по загубата на “свой един син”, с чиято смърт сякаш рухва националната надежда за изграждане на свободен народен дом.

 Този обруган свят предопределя избора на новия път, защото в неприютната родна къща човек губи смисъла на съществуването си. Алтернатива на този осквернен свят е свободният дом. Устремяването към това истинско духовно убежище мотивира цялата героическа биография на Ботевия лирически човек. Нейните етапи са очертани в “На прощаване” – творбата, проектираща най-цялостно драматичния образ на пътя към мечтания дом. Негово начало е отлъчването – пропъждане от родния дом и озоваването  в “таз тежка чужбина”. Този факт бележи първия екзистенциален избор на личността – приемане на безприютния свят заради единственото му, но най-важно духовно предимство: тук турчин не бесней. От изповедта на героя става ясно обаче, че е съзрял за нов съдбовен избор – вече не áÿãñòâî îò ðîáñòâîòî, à ãîòîâíîñò çà áîðáà ñðåùó íåãî. Ìå÷òàíîòî çàâðúùàíå, èçïîâÿäàíî îò ìàéêàòà îáà÷å, ñå îêàçâà âòîðî ïðîùàâàíå ñ ðîäîâèÿ ñâÿò, çàùîòî ïîñîêàòà íà íåãîâèÿ ïúò ñëåä ïðåìèíàâàíåòî íà ãðàíèöàòà “òèõà áÿëà Äóíàâà” âîäè íå êúì ðîäíèÿ, à êúì ãîðñêèÿ äîì – Áàëêàíà (героическото пространство, в което юнакът ще осъществи мечтания подвиг).

 Òðúãâàíåòî ïî òîçè ïúò å íåìèñëèìî áåç íàìèðàíåòî íà èäååí ñúìèøëåíèê, ò.å. þíàøêèÿò ïúò ïðèäîáèâà ñìèсúë, êîãàòî å ñïîäåëåí. Åòî çàùî ëåêñèêàëåí ëàéòìîòèâ â Áîòåâàòà òåìà çà þíàøêèÿ ïúò å “äåëáà” (çàãëàâèå è íà åäíîèìåííîòî ñòèõîòâîðåíèå). Òÿ îçíà÷àâà ïîäåëÿíå íà îáùè èçïèòàíèÿ – “ñòðàäàíèå”, “áåäíîñò”, “÷óæáèíà”,“õîðñêè укорè”, ïðèñìåõ ãëóïåøêè” è ãîòîâíîñò çà íåîáõîäèìà ãèáåë (“íà ñìúðò, áðàòêî, äà âúðâèì”). Става ясно, че делбата засяга не материално-вещните, а идеално-духовните притежания (свободата и социалната справедливост). Мотивът за родството не по кръв, а по избор очертава идеята за споделеността. Тя градира от: “чувства и мисли” през “страданията и неразбирането” до последната “делба” – смъртта. Така тексът сакрализира обряда “саможертва в името на родината”.

 Íàé-òðóäíî ëèðè÷åñêèÿ ãåðîé изживява îáà÷å íå ñòðàäàíèята â “òàç òåæêà ÷óæáèíà”, à ðàçäÿëàòà ñúñ ñúêðîâåíèòå áëèçêè è îòõâúðëÿíåòî íà òÿõíàòà ïàòðèàëõàëíà öåííîñòíà ñèñòåìà. Òâîðáè êàòî “Íà ïðîùàâàíå”, “Äåëáà”, “Äî ìîåòî ïúðâî ëèáå”, ðàçêðèâàùè ôîðìèðàíåòî íà àñêåòè÷íî ñúçíàíèå, ñïîñîáíî äà ñå æåðòâà çà èäåàëà, î÷åðòàâàò êðàéíàòà òî÷êà íà þíàøêèÿ ïúò – íåîáõîäèìàòà ñìúðò. Ïîæåëàíèÿò ãðîá å îòðèöàíèå íà ïîçîðíîòî æèâååíå â ñêîòñêîòî ïðîñòðàíñòâî, â êîåòî áúëãàðèíúò ãóáè ÷îâåøêèÿò ñè îáëèê. Åòî çàùî òðúãâàíåòî ïî ïúòÿ å èçáîð íà íîâ äîì – Áàëêàíà, â êîéòî åäèíñòâåíî ìîæå äà ñå íàìåðè èñòèíñêîòî óáåæèùå – ãðîáà. Äðàìàòè÷íèòå ñöåíè íà ñúêðîâåíî ñáîãóâàíå ñ ðîäíèÿ ñâÿò ñà öåíòúð íà ãîëÿìàòà Áîòåâà òåìà çà öåííîñòíèÿ ñáëúñúê ìåæäó ñåìåéíèÿ è õàéäóøêèÿ ìîðàë. Òîçè êîíôëèêò å è ÿäðî íà ñòèõîòâîðåíèåòî “Ïðèñòàíàëà” è “Õàéäóòè”. Îëèöåòâîðÿâàò ãî ïðîòèâîïîëîæíèòå ïîçèöèè íà ìàéêàòà è áàùàòà íà þíàêà-ñèí. Îò ãëåäíà òî÷êà íà æåíàòà (ìàéêèòå íà Ñòîÿíà è ×àâäàð), õàéäóøêîòî áèòèå å ïîãðåøåí èçáîð. Íàé-äðàìàòè÷íî òàçè îöåíêà èçðàçÿâàò êëåòâèòå èì êúì âîéâîäàòà Äîé÷èí, ÷å å ïîäìàìèë ñîáñòâåíèòå ñè äåöà (îìàÿë äúùåðÿòà è ïðèâëÿêúë ñèíà êúì äðóæèíàòà). Áåç ïîäîáíà çëîñò è ìàéêàòà íà ×àâäàð ñå ñòðåìè äà ïðåäïàçè ÷åäîòî ñè îò õàéäóøêàòà ñúäáà (ïðåäëàãà ìó äà íå õîäè â ãîðàòà, à äà ñå èçó÷è). Îò ãëåäíà òî÷êà íà ìúæåòå – ñòàðèÿ âîéâîäà (áàùàòà íà Ñòîÿíà) è íàñòîÿùèÿ âîéâîäà (áàùàòà íà ×àâäàð) õàéäóøêèÿò èçáîð å îòстояване íà ëè÷íà ÷åñò è íàöèîíàëíî äîñòîéíñòâî. Ïðîòèâîïîëîæíèòå ðîäèòåëñêè ïîçèöèè ïîêàçâàò, ÷å â Áîòåâàòà ïîåçèÿ ìàéêàòà è íåïîêîðíèòå äåöà ñà öåííîñòíî ðàçäàëå÷åíè. Ñòèõîòâîðåíèåòî “Õàéäóòè” ïîêàçâà íàé-ÿñíî, ÷å ìàéêàòà è ñèíúò â Áîòåâàòà ïîåçèÿ, âúïðåêè âçàèìíàòà ñè ëþáîâ, íå ìîãàò äà ïîñòèãíàò ðàçáèðàòåëñòâî ïî âúïðîñà çà öåííîñòèòå. Òîâà îáóñëàâÿ òðàãè÷íèÿ Áîòåâ ìîòèâ çà íåðàçáèðàíåòî íà âèñîêèÿ ñìèñúë íà áîðáàòà è îáÿñíÿâà óñèëèÿòà íà þíàêà äà ïðèîáùè êúì äåëîòî ìàéêà, ëèáå, áðàò, íàðîä – íàé-ñâèäíèòå ìó áëèçêè.

 Öåííîñòíàòà äåçèíòåãðàöèÿ â áúëãàðñêèÿ ðîáñêè äîì áåëåæàò íàé-ïðÿêî æåñòîâåòå íà Ñòîÿíèíàòà ìàéêà è áàùà. Æåíñêèòå êëåòâè áðàíÿò äóõîâíèòå è ôèçè÷åñêèòå óñòîè  íà ðîäîâèÿ äîì, à áàùèíàòà áëàãîñëîâèÿ íà õàéäóòñâîòî â êðàÿ íà “Ïðèñòàíàëà” – ïðåäèìñòâàòà íà ãîðñêèÿ äîì. Òàêà òâîðáàòà î÷åðòàâà äâà ïðîòèâîïîëîæíè îáðàçà íà ìàéêè – êúëíÿùàòà ïðåä ïðàãà íà äîìà, è ãîðàòà – óáåæèùå çà íàðîäíèòå ñèíîâå. Ïîä÷åðòàâà ãî îáðúùåíèåòî íà áàùàòà “ãîðî, ãîðî, ìàéêî ìèëà... õðàíè ãîðî òàêâèç ÷åäà”. Ñëåäîâàòåëíî â åäèí ïëàí äóõîâíàòà âðúçêà ìåæäó ïîêîëåíèÿòà íà ñòàðèòå (ìàéêàòà, ñòðèíêàòà) è ìëàäèòå (áðàò, áðàòà è ñåñòðàòà) å ïðåêúñíàòà, íî â äðóã – ñúõðàíåíà (áàùàòà è âîëíèòå ìó äåöà).

 Проблемът за избора (любов между девойка и млад хайдутин, защо майката кълне дъщерята).

 Íàé-äðàìàòè÷íî öåííîñòíîòî ðàçìèíàâаíå â ðîäîâèÿ ñâÿò íà þíàêà ðàçêðèâà ïîåìàòà “Õàéäóòè”. È òóê ñèíúò å îáâúðçàí ñ öåííîñòèòå íà ñâîÿ áàùà – íåãîâ  àáñîëþòåí ñåìååí àâòîðèòåò è íðàâñòâåí èìïåðàòèâ, êîéòî íàñòàâëÿâà îò äèñòàíöèÿ. Äîêàòî ×àâäàðîâîòî îòíîøåíèå êúì ìàéêàòà å äâîéñòâåíî, çàùîòî å ïðîäèêòóâàíî îò äâå òðóäíî ïðèìèðèìè äóõîâíè ñúñòîÿíèÿ - êàòåãîðè÷íà ãîòîâíîñò çà ïðèîáùàâàíå êúì õàéäóøêèÿ ñâÿò è ñú÷óâñòâèå êúì îáÿñíèìèòå ìàé÷èíè òðåâîãè, â îòíîøåíèÿòà êúì áàùàòà ëèïñâà òàêîâà ðàçäâîåíèå – âîäåùî å ÷óâñòâîòî íà ãîðäîñò êúì îðåîëà ìó íà çàêðèëíèê è ñòðàøèëèùå. Ñëåäîâàòåëíî äóõîâíàòà òúæäåñòâåíîñò íà áàùàòà è ñèíà ñå èçðàçÿâà íå ñàìî â ñôåðàòà íà êðúâíîòî, íî è íà ïàòðèîòè÷íîòî ðîäñòâî. Îòíîøåíèåòî “áàùà-ñèí” (òîâà å ïîäçàãëàâèåòî íà “Õàéäóòè”) å ïîðåäíî äîêàçàòåëñòâî çà ñïîñîáíîñòòà íà Áîòåâ äà ñëèâà ïàòðèîòè÷íîòî ñ ðîäîâîòî íà÷àëî.

 Îò äðóãà ñòðàíà îáà÷å, Áîòåâ ÷åðòàå è òÿõíàòà äåçèíòåãðàöèÿ – îòðèöàíèå íà ïîñî÷åíèÿ ìîäåë “áàùà è ñèí” е îòíîøåíèåòî íà ×àâäàð êúì äðóãèÿ ðîäñòâåíèê – âóé÷оòо-“ñþðìàøêè èçåäíèê”: êðúâíàòà âðúçêà ìåæäó òÿõ å ïîãàçåíà, çàùîòî íå å â óíèñîí ñ ïàòðèîòè÷íàòà. Îáðаçúò íà âóé÷îòî äîóòâúðæäàâà Áîòåâàòà ïðåäñòàâà çà åäèí òèï öåííîñòè – ìàòåðèàëíî-âåùíèòå, î÷åðòàíè íàé-ÿñíî â “Ñòðàííèê”: ãóðáåò-æеíèòáà ïî ñìåòêà-äîì-÷åëÿä-ïðåõðàíà. Òîçè áèòîâ ñòðåìåæ ïðåäîïðåäåëÿ è ìîðàëíàòà ïîçèöèÿ íà áúëãàðñêèÿ ÷îâåê – òúðïèìîñò, ïîêîðñòâî, åñíàôñêî äîâîëñòâî, îòêàç îò ðîäîâà ÷åñò, îñêâåðíÿâàíå íà êðúâíà âðúçêà. Ïîêàçàòåëíî å, ÷å îáðàçúò íà ñòðàííèêà íîñè æåíñêè õàðàêòåðèñòèêè (“Еõ, æåíà ñè… íàðîäè ðîÿê äå÷èöà”). Ïîäîáíî âèçèðàíå èìà è ïñåâäîïîåòà, îòúæäåñòâåí ñ áèòîâàòà ïðåäñòàâà çà óñåäíàë æèâîò – áàáàòà (“åõ, ÷å îäà áèõ íàïèñàë íà áàáà ñè íà õóðêàòà”). Òåçè ñàòèðè÷åñêè îïðèëè÷àâàíèÿ ïîêàçâàò, ÷å Áîòåâ ñâúðçâà ðîáñêàòà ñúùíîñò ñ æåíñêîòî íà÷àëî (íå ñëó÷àéíî ñîöèàëíèÿí èçåäíèê å áðàò íà ×àâäàðîâàòà ìàéêà). Åòî çàùî æåíàòà îëèöåòâîðÿâà åñíàôñêàòà ñàìîëè÷íîñò (äîêàçàòåëñòâî ñà îáðàçèòå íà êúëíÿùàòà ìàéêà è íåñïîäåëÿùîòî ïúòÿ ëèáå), à ìúæúò - èäеàëíîäóõîâíàòà, ãåðîè÷åñêàòà èäåíòè÷íîñò. Òåçè äâå öåííîñòíè ñèñòåìè (пàòðèàëõàëíàòà è õàéäóøêàòà) ñà è ïðîñòðàíñòâåíî îðàçëè÷åíè – ìàéêàòà (ôèçè÷åñêèÿò ñúõðàíèòåë) îáиòàâà íèñêîòî ïðîñòðàíñòâî, à áàùàòà (äóõîâíèÿò ñúõðàíèòåë) – ñâåòà “ãîðå”: òåðèòîðèÿòà íà áúëãàðñêàòà âîëÿ è óïîðèòîñò. Çàòîâà òÿ å ñåìåéíèÿт, à òîé å ïàòðèîòè÷íèÿт ñòîæåð. Òåçè ñïåöèôè÷íè ôóíêöèè îïðåäåëÿò ôèçè÷åñêàòà ðàçäåëåíîñò íà ðîäèòåëèòå, ìåæäó êîèòî çàñòàâà ñèíúò, çà äà íàïðàâè êàòåãîðè÷íèÿ ñè èçáîð íà ãîðñêèòå öåííîñòè. Òîçè èçáîð ñå îïðåäåëÿ îò ôàêòà, ÷å ìàëêèÿò ×àâäàð íîñè ÷óâñòâî íå ñàìî çà ðîäîâî, íî è çà ñîöèàëíî äîñòîéíñòâî – íå æåëàå äà áúäå äåòå-ñëóãà, ò.å.”÷îâåê-ñòîêà” (“ùî ñè ìå ìàéêî ïðîäàëà”).  íåãîâèòå èçæèâÿâàíèÿ ñå ñáëúñêâàò äâà ìîðàëíî íåñúâìåñòèìè ñâÿòà – ðîáñêèÿò, â êîéòî âëàñòâà ñîöèалíèÿò èçåäíèê – âóé÷îòî, è ãîðñêèÿò, íà êîéòî å âëàäåтåë áàùàòà. Åòî çàùî ãîòîâíîñòòà íà äåòåòî äà îòèäå íà õàéäóøêîòî ñáîðèùå å îòõâúðëÿíå íà åäèí òèï íå ñàìî ëè÷íî, íî è ñîöèàëíî ñúùåñòâóâàíå. Òàêà òâîðáàòà âíóøàâà, ÷å â ðîáñêèÿ äîì ÷îâåê ãóáè ñåáå ñè (ìîðàëíàòà ó÷àñò íà ñòðàííèêà), à â ãîðñêèÿ – ïîñòèãà äóõîâíà ñåáåõàðìîíèÿ. Çàòîâà â Áîòåâàòà ïîåçèÿ îáðàçúò íà ãîðàòà å ìàêñèìàëíî èäåàëèçèðàí è ïåðñîíèôèöèðàí. Нåéíèòå êà÷åñòâà íàïîìíÿò ÷åðòèòå íà ïàòðèàðõàëíàòà ìàéêà – òÿ èìà ñïîñîáíîñò äà ïðèëàñêàâà, ïàçè è õðàíè ñèíà-þíàê (“õðàíè, ãîðî, òàêâèç ÷åäà”). Ìîæå äà ñå îáîáùè, ÷å “Õàéäóòè” è “Ïðèñòàíàëà” óòâúðæäàâàò ãåðîè÷íèÿ îáðàç íà äîìà â Áîòåâàòà ïîåçèÿ. Íåãîâè îñíîâíè åëåìåíòè ñà ãîðàòà-ìàéêà è áàùàòà-âîéâîäà, ò.å. èñòèíñêèòå ðîäèòåëè íà óñòðåìåíèÿ êúì ñàìîæåðòâà þíàê.

 Îáðàçúò íà òîçè þíàøêè äîì å äåòàéëíî î÷åðòàí â “Õàäæè Äèìèòúð”. Òóê ñà èñòèíñêèòå ïðèðîäíè áðàòÿ è ñåñòðè íà áîåöà. Òå ïðèäàâàò íà Áàëêàíà õàðàêòåðèñòèêè íà ñúêðîâåí ðîäîâ ñâÿò. Çà ñìúðòíî ðàíåíèÿ þíàê ñå ãðèæè äèâàòà è ôàíòàçíà ïðèðîäà, ñ êîÿòî óìèðàùèÿò îôîðìÿ ðîäíèíñêè îòíîøåíèÿ. Ïîâåäåíèåòî íà õèùíèòå æèâîòíè è ñàìîäèâèòå ñòàâà ñèìâîë íà äîìàøíоòо ñúñòðàäàíèå. Íåãîâ èçðàç å óíèêàëíîòî ïîáðàòèìÿâàíå è ïîñåñòðèìÿâàíå íà ïðèðîäíèÿ ñâÿò ñ àãîíèçèðàùèÿ áðàò (îðëèöàòà ïàçè ñÿíêà, âúëêúò áðàòñêè ëèæå ðàíàòà, ñàìîäèâèòå ñúñ ñåñòðèíñêà íåæíîñò îáëåê÷àâàò ñòðàäàíèåòî ìó è ò.í.). Òàêà òâîðáàòà óòâúðæäàâà îáðàçà íà ãåðîè÷íèÿ íàöèîíàëåí äîì, îáèòàâàí îò âåëèê íàðîäåí ñèí.

 Âàæíî ìÿñòî â ïðîñòðàíñòâåíàòà êîíñòðóêöèÿ íà Áîòåâèÿ ñâÿò èìà îáðàçúò íà ìåãäàíà – ïîñðåäíèêúò ìåæäó ãîðíèÿ (þíàøêèÿ) è äîëíèÿ (ðîáñêèÿ) ñâÿò. Òóê ñå îñúùåñòâÿâàò ñúäáîâíè ñðåùè (íàïðèìåð âåðîÿòíîòî ïðîùàâàíå ñ ëèáåòî è ìàéêàòà íà âîéâîäàòà-ïðåäâîäèòåë íà ïîáåäíî ïðåìèíàâàùàòà äðóæèíà) è ìèñëè – íà ìåãäàíà ìàéêàòà òðÿáâà äà ðàçêàæå çà ñìúðòòà íà ñâîÿ ñèí, êàòî âäúõíîâè ñúáðàòÿòà äà òúðñÿò ëîáíîòî ìó ìÿñòî.Òîâà çàâåùàíèå îòðåæäà íà ìàéêàòà íîâ ñîöèàëåí ñòàòóò – íå íà òðàäèöèîííà îïëàêâа÷êà, à íà ñúõðàíèòåëêà íà ñèíîâíèÿ çàâåò. Ëèðè÷åñêèÿò ãåðîé ÿ çàðè÷à äà âäúõíîâè “áðàòÿòа ñþðìàñè” äà òúðñÿò ðàçïèëåíèÿ ìó ãðîá (“áåëè ìåñà”, “÷åðíè êúðâè”). Òàçè âúîáðàæàåìà êàðòèíà ïîðàæäà àñîöèàöèè ñ áèáëåéñêîòî ïîñëàíèå çà Õðèñòîâаòа ïëúò è êðúâ, ïðåäíàçíà÷åíè äà ïðîíèêíàò ó âñåêè âÿðâàù è äà ãî ïðèîáùяò êúì Áîãà. Áîòåâèÿò ãåðîé ñúùî âÿðâà, ÷å äîêîñâàíåòî äо  íåãîâèòå ìîùè å ñàêðàëåí àêò, ñïîñîáåí äà âäúõíîâè æèâèòå, ò.å. äà ïðåâúðíå “áðàòÿòà ñþðìàñè” â íåãîâè äîñòîéíè àïîñòîëè. Ñëåäîâàòåëíî þíàêúò îñìèñëÿ âåðîÿòíàòà ñи ñìúðò êàòî íåîáõîäèìî èçêóïëåíèå çà ñïàñåíèå íà æèâèòå, ò.å. òîé èìà месианистично ñúçíàíèå. Çíàöèòå íà íåãîâèÿ ìåñèаíèçúì ñà è ìÿñòîòî ìó â äðóæèíàòà (òîé å íåèí ïðåäâîäèòåë), êàêòî è ìàêñèìàëèñòè÷íèÿò ìó äóõîâåí êîïíåæ äà ñå âïèøå ÷ðåç ñìúðòòà ñè çàâèíàãè в íàöèîíàëíàòà ïàìåò, ò.å. äà ïîñòèãíå áåçñìúðòèå: “Íî... ñòèãà ìè òàÿ íàãðàäà/ äà êàæå íÿâãà íàðîäúò/ óìðÿ ñèðîìàõ çà ïðàâäà/çà ïðàâäà è çà ñâîáîäà...”. Òîçè ôèíàë íà òâîðáàòà îôîðìÿ ëèíèÿòà íà ãåðîè÷åñêàòà ñúäáà â Áîòåâàòà ïîåçèÿ: òðàãè÷íàòà èçïîâåä (ñëîâî-ñòðàäàíèå – “нå ïëà÷è”) ïðåðàñòâà â ìîëáà-ïîñëàíèå (ñëîâî-çàâåùàíèå - “êàò áðàòà ñè äà ñòàíàò”), êîåòî òðÿáâà äà ðîäè íàðîäíîòî ñëîâî-ïàìåò (íàãðàäàòà:”äà ãî ïîìíÿò”, “çíàÿò”, “äà êàæàò”), ò.å. áåçñìúðòèåòî.

 Îïèñàíèòå äðàìàòè÷íè ñöåíè íà ñåìåéíè ðàçäåëè, â êîèòî ãåðîÿò äåêëàðèðà ñâîÿòà þíàøêà ãîòîâíîñò, îòðàçÿâàò ãåðîè÷íàòà ñúäáà íà áúëãàðñêèÿ áîðåö-ïàòðèîò â åïîõàòà íà ðîáñòâîòî. Îêàçâà ñå, ÷å òîé èìà ïðàâî äà èçáèðà âñúùíîñò ìåæäó äâà òðàãè÷åñêè ñâÿòà – åñíàôñêèÿ óþò íà ïîðîáåíèÿ äîì (ñêîòñêè èçáîð) è íåóþòà íà ïúòÿ, ñâúðçàí íå ñàìî ñ òåæêè èçïèòàíèÿ, íî è ñ íåèçáåæíà ñìúðò (þíàøêè èçáîð). Ïîåìàíåòî íà òîçè ïúò å îòêàç äà ñå æèâåå â îñêâåðíåíèÿ îò ïîðîáèòåëÿ ñâÿò è êîïíåæ ïî ñúãðàæäàíå íà èñòèíñêè ñâîáîäåí íàöèîíàëåí äîì. Òàçè ôàòàëíà ñúäáà íà ëèðè÷åñêèÿ ãåðîé îòðàçÿâà èñòîðè÷åñêàòà áåçïðèþòíîñò íà áúëãàðñêèÿ ÷îâåê. ×ðåç òàçè ãëîáàëíà òðàãè÷åñêà êàðòèíà Áîòåâ ïðåñëåäâà îïðåäåëåíà èäåîëîãè÷åñêà öåë – êàòî ðàçêðèâà ìîðàëíèÿ ïîçîð íà íàðîäà (òúðïåëèâî ïîíàñÿíå íà òåãëî, íåïîíîñèìî çà äðóãè íàðîäè; ïðèìèðåíî î÷àêâàíå íà “ðåä за ñâîáîäà”; ïðåâðúùàíå íà ïîêîðñòâîòî â æèòåéñêà ôèëîñîôèÿ ñ öåë ïîçîðíî ôèçè÷åñêî îöåëÿâàíå), Áîòåâ ñå ñòðåìè äà ïðîÿñíè çàòúìíåíîòî ðîáñêî ñúçíàíèå è äà âíóøè íà ñúâðåìåííèòå ÷èòàòåëè, ÷å ñàìî ïúòÿò íà áîðáàòà (ñîöèàëíà è ïîëèòè÷åñêà) ãàðàíòèðà èçãðàæäàíåòî íà ñâîáîäíèÿ íàöèîíàëåí äом. Òàêúâ ñïîðåä Áîòåâ å ïúòÿ çà âúçñòàíîâÿâàíå íà èçãóáåíàòà ïðåç ðîáñòâîòî íàöèîíàëíà ñàìîëè÷íàñò. Ñëåäîâàòåëíî ïîåòúò ïðåâðúùà ñâîèòå ïîñëàíèÿ â ñðåäñòâî çà ñîöèàëíà ïðîìÿíà, ò.å. âúâ ôóíêöèÿ íà âúçðîæäåíñêàòà èäåîëîãèÿ.

 Îñîáåíî ìÿñòî â èçãðàæäàíåòî íà íàöèîíàëíèÿ îáðàç íà äîìà â Áîòåâàòà ïîåçèÿ èìà ïîñëåäíîòî ìó ñòèõîòâîðåíèå “Îáåñâàíåòî íà Âасил Ëåâñêè”. Òî óòâúðæäàâà êàòî ôèíàëåí íàé-òðàãè÷íèÿ îáðàç íà áúëãàðñêèÿ äîì. Òóê ìîòèâúò çà íåãîâîòî ðóõâàíå äîñòèãà ñâîÿòà êóëìèíàöèÿ.  òâîðáàòà ðîäèíàòà, îïðèëè÷åíà íà îïëàêâàùà ìàéêà, àëþçèðà ñêðúáòà íà Богородица ïî ãèáåëòà íà “Сèíà ÷åëîâå÷åñêè”. Íåéíèÿò ïëà÷ ñèìâîëèçèðà ñêðúáòà ïî îïóñòåëèÿ, áåç “ñâîé åäèíñòâåí ñèí”, íàðîäåí дом. Ïîñëåäíîòî ñòèõîòâîðåíèå äîêàçâà ñïîñîáíîñòòà íà Áîòåâ äà ïðåäñтàâÿ íàöèîíàëíàòà òðàãèêà (â ñëó÷àÿ – ðîäèíàòà) ñúñ ñèíà (â ñëó÷àÿ – íàðîäíèÿ ãåðîé).

 Ïðîáëåìúò çà èçáîðà ìåæäó äîìà è ïúòÿ å ïðîåêòèðàí è â äðóãèÿ òèï ñúêðîâåíè îòíîøåíèÿ – íà þíàêà ñ ëèáåòî. Íåãîâàòà ïîçèöèÿ êúì ëþáèìàòà íàïîìíÿ îòíîøåíèåòî êúì ìàéêàòà – и иçãîðàòà òðÿáâà äà ñòàíå èäåéíà ñúðàòíèöà, ò.å. äà ñïîäåëè ïúòÿ. Ñëåäîâàòåëíî Áîòåâ òðàíñôîðìèðà òðàäèöèîííèÿ ñòàòóò íà áúëãàðñêàòà æåíà (ìàéêà è ëþáèìà) â åïîõàòà íà ðîáñòâîòî. È òåçè íàé-ñâèäíè ñúùåñòâà ñà îöåíåíè îò ïîçèöèÿòà íà íàöèîíàëíàòà èäåîëîãèÿ. Åòî çàùî ëþáîâíèòå ìó ñòèõîòâîðåíèÿ ïîòâúðæäàâàò öåííîñòíàòà éåðàðõèÿ, çàÿâåíà â ïðåäñìúðòíîòî ïèñìî êúì ñúïðóãàòà: “ïîñëå Îòå÷åñòâîòî ñè ñúì îáè÷àë íàé-ìíîãî òåáå”.

 Â ñòèõотворението “Äî ìîåòî ïúðâî ëèáå” ëè÷íàòà îáè÷ íà ãåðîÿ ñå âãðàæäà æåðòâеíî â ñúçèæäàíåòî íà ñâîáîäíèÿ íàöèîíàëåí äîì. È òóê, êàêòî â “Нà ïðîùàâàíå”, âîäåùèÿò ìîòèâ çà ðàçäÿëàòà áåëåæè ñêúñâàíåòî íà àçà ñ òðàäèöèîííàòà öåííîñòíà ñèñòåìà. Òîçè ðàçðèâ îïðåäåëÿ äâóìåðíîòî èäåéíî âèçèðàíå íà ëèáåòî – ðåàëíà èçãîðà è ìå÷òàíà ëþáèìà. Ïúðâîòî ñèìâîëèçèðà çàðîáâàùàòà ëþáîâ, ò.å. ïîçîðíèÿ èçáîð. Àçúò îïðåäåëÿ ñëÿïîòî îòäàâàíå íà èíòèìíîòî êàòî ìîðàëíî ñëèçàíå â êàëòà (“÷óâñòâàòà ñè â êàëòà óâèðàõ”), çàùîòî îòëú÷âà ÷îâåêà îò ïúòÿ è ãî îáðè÷à íà ñêîòñêî ñúùåñòâóâàíå. Òàêîâà ÷îâåøêî âòâúðäÿâàíå â äîìàøíèÿ áèò, êàêòî ñå ïîñî÷è, ðàçêðèâà “Ñòðàííèê”. Òî î÷åðòàâà, çàåäíî ñ “Äî ìîåòî ïúðâî ëèáå”, äâàòà îñíîâíè ïîâåäåí÷åñêè ìîäåëà íà Áоòåâàòà ïîåçèÿ: íà ïîåìàùèÿ ïî ïúòè è íà îòêàçâàùèÿ ñå îò íеãî.

 Ïîäîáíî íà ìàéêàòà, è ëè÷íîòî ëèáå å ïðåäñòàâåíî êàòî âëàäåòåë íà êàìåðíèÿ ñâÿò. Äîêàçâàò ãî òÿãîñòíèòå ñàìîïðèçíàíèÿ íà àçà, ÷å â ìèíàëîòî ìó äóõîâíî áèòèå ñâðúõöåííîñò å áèëà ëèáåòî; íåéíèòå ëþáîâíè ïåñíè – îáðàçåö çà âúëíóâàùî èçêóñòâî; ïîíÿòèå çà ñòðàäàíèå è ðîáñòâî – ëþáîâíèòå ìúêè è ñàìîóíèæåíèÿ ïðåä äóõîâíàòà âëàñò íà èçãîðàòà; èçâîð íà ùàñòèå – íåéíàòà óñìèâêà. Çà ëèðè÷åñêèÿ ãåðîé òàêúâ èçáîð ðàçêúñâà ñâÿòàòà ìó âðúçêà ñúñ ñòðàäàùèÿ нàðîä, çàùîòî ðàçïèëÿâà ñèëèòå ïðåäíàçíà÷åíè çà äåëото.

 Âúâ âòîðàòà âèçèÿ îáðàçúò íà ëþáèìàòà ïðèñúñòâà êàòî ìå÷òà – èçãîðà-ñëåäîâíèöà íà þíàêà. Òîçè îáðàçåí ìîäåë èìà äâå õóäîæåñòâåíè èíòåðïðåòàöèè. Ïúðâàòà, ïðåäñòàâÿùà ðåàëèçàöèÿта íà ëþáîâíàòà ìå÷òà, ðàçêðèâà “Ïðèñòàíàëà”, çàùîòî òóê ëèáåòî å êîíêðåòåí õóäоæåñòâåí суáåêò. Çà ðàçëèêà îò ìàéêàòà äåâîéêàòà ïðåìèíàâà ãðàíèöàòà ìåæäó äîìà è ïúòÿ – ñïóñêàíåòî íà Ñòîÿíà êúì Äîé÷èí áåëåæè îñúùåñòâåíèÿ ãîðñêè èçáîð íà æåíàòà, ò.å. ïðèîáùàâàíåòî é êúì öåííîñòèòå íà õàéäóòñêîòî áèòèå. Ïîä÷åðòàâàò ãî ñòèõîâåòå: ”òóé å ìîéòà ãîðñêà ïòèöà/ òóé å ìîéòà ãîäåíèöà”, ò.å. è òÿ å âèäÿíà êàòî äåòå íà ãîðàòà.

 Äðóãàòà èíòåðïðåòàöèÿ íà èäåàëà çà ëþáèìà ðàçêðèâà “Äî ìîåòî ïúðâî ëèáå”. Òóê îáà÷å ëþáîâíèÿò ìîäåë å ïðåäñòàâåí íå êàòî ðåàëèçèðàí, à êàòî âúçìîæåí. Íàäìîãíàë åñíàôñêèÿ ïîðèâ êúì ëè÷íî ùàñòèå, аçúò ïîсòàâÿ áåçóñëîâíî èçèñêâàíå êúì ëèáåòî – äà ñå âñëóøà â òðàãè÷íèÿ ãëàñ íà ãîðàòà (“÷óéø ëè êàê ïåå ãîðàòà”), ò.å. äà ñïîäåëè ãîðñêàòà ó÷àñò íà þíàêà. Òîâà å Áîòåâîòî ìåðèëî çà èñòèíñêà ëþáîâ. Ìå÷òàíîòî ñëèâàíå, íî â íåãîâèÿ ÷èñòî äóõîâåí (ïëàòîíè÷åñêè) âàðèàíò ðàçêðèâà “Õàäæè Дèìèòúð”. Ïðåãðúäêèòå íà þíàêà ñúñ ñàìîäèâèòå è ëèòâàíåòî íà ñòðàäàùîòî òÿëî êúì äóõà íà Êàðàäæàòà âíóøàâàò, ÷å ìå÷òàíîòî äóõîâíî ñëèâàíå å âúçìîæíî åäèíñòâåíî â Áàëêàíà. Òàêàâà îáè÷ å àëòåðíàòèâà íà çàðîáâàùàòà ëþáîâ. В тази сцена смъртта е видяна като прекрасна девойка – самодива (знак за това е отправената от юнака молба за умъртвяване: “и ми вземи душата”). Освобождаването от вещното (тялото) и присъединяването на духа към вечното (“търси духа на Караджата”) е път към обезсмъртяване на подвига.

 Áîòåâàòà ïîåçèÿ îáà÷å óòâúðæäàâà îùå ïî-èçâèñåíà è óíèêàëíà ïðåäñòàâà çà ëþáèìà â öÿëàòà áúëãàðñêà ëèðèêà.  “Äî ìîåòî ïúðâî ëèáå” ñðåùó îáðàçà íà óñìèõâàùàòà ñå ëþáèìà (ñâðúõöåííîñò â ìèíàлîòî áèòèå íà аçà) çàñòàâà îáðàçà íà óñìèõâàùàòà ñå ñìúðò, ò.å. ðåàëíîòî ëè÷íî ëèáå ñå òðàíñôîðìèðà â ëèáåòî-ñìúðò. Åòî çàùî êîïíåæúò çà âëèçàíå â ìå÷òàíèÿ çåìåí äîì – ãðîáà, ïîäñêàçâà, ÷å èñòèíñêàòà ëþáèìà íà þíàêà ìîæå äà áúäå ñàìî ñìúðòòà, à ãðîáúò – åäèíñòâåíîòî ìå÷òàíî áðà÷íî ëîæå. Äîêàçàòåëñòâî çà òîâà å è âúðõîâíèÿт êîïíåæ â æèâîòà íà Áîòåâ – âäèãàíåòî íà ïðåäñìúðòíàòà “êúðâàâà íàïèвêà”. Íåéíèÿò îáðàç äîóòâúðæäàâà ïðåäñòàâàòà çà ìå÷òàíàòà íåâåñòà-ñìúðò, çàùîòî ñëèâà â åäíî òðàãè÷åñêàòà âèçèÿ (êðúâòà) ñ ãåðîè÷åñêàòà (äóõîâåí ïðàçíèê, îçíà÷åí îò æåñòà íà òúðæåñòâåíèÿ òîñò).

 Îáðàçúò íà æàäóâàната íåâåñòà-ñìúðò äàâà çàâúðøåíîñò íà òåíäåíöèÿòà êúì ìàêñèìàëíà èäåàëèçàöèÿ íà ãîðñêèÿ äîì. Äîêàçâà го êàðòèíàòà íà ãîðñêàòà áóðÿ, êîäèðàùà ðåâîëþöèÿòà (“òàì áóðÿ кърши клонове/а сабя ги свива на венец”). Òÿ ñèíòåçèðà îñíîâíèÿ õóäîæåñòâåí ïðèíöèï çà èçîáðàçÿâàíå íà ãåðîéñêàòà ãèáåë: âåíåöà íà þíîøåñêèÿ ïúò – êîíòðàïóíêòíî ðåäóâàíå è ñïëèòàíå íà äâà ìîòèâà: çà ñìúðòòà-óíèùîæåíèå (íåáèòèå) è çà ñìúðòòà-âúçêðåñåíèå (ñëåäáèòèå). Ïúðâèÿò ñòèõ àêòóàëèçèðà êàòàñòðîôè÷íèÿ ìîòèâ (ñêúðøåíèòå êëîíîâå àëþçèðàò ôèçè÷åñêà ãèáåë). Âòîðèÿò ìó ïðîòèâîïîñòàâÿ ãåðîè÷åñêиÿ ìîòèâ (âåíåöúò å ñèìâîë íà áåçñìúðòèå). Òðåòèÿò îòíîâî ïîäõâàùà òðàãè÷åñêîòî âíóøåíèå (çèíàëèòå долове àсîöèèðàò ãðîáîâå), à ïîñëåäíèÿò ñïëèòà ïðîòèâîïîëîæíèòå ïðåäñòàâè â ðàìêèòå íà åäíî ñëîâîñú÷åíàíèå (“çúðíîòî“ – çíàê çà âå÷íî ïðîäúëæåíèå íà æèâîòà, è “ñâèíåöà” – çà óíèùîæèòåëíà ñìúðò).

 Ìîæå äà ñå îáîáùè, ÷å îòíîøåíèåòî íà ëèðè÷åñêèÿ ãåðîé êъì äîìà è ïúòÿ îòðàçÿâà â ñúêðîâåíî-èíòèìåí ïëàí íîâèòå öåííîñòè íà âúçðîæäåíñêèÿ ÷îâåê â Áîòåâàòà ïîåçèÿ; íåãîâ èñòèíñêè äîì å âå÷å Бàëêàíà; åäèíñòâåíà âúçìîæíà ëþáèìà – ñìúðòòà, èñòèíñêè áðàòÿ – íàðîäíèòå “сâåòè æåðòâè”, à ìàéêà-õðàíèòåëêà – ãîðàòà. Òîâà ãî èçäèãà äî âèñøèÿ ñòàòóò íà ñèí íà ðîäèíà.

 

(3600 думи)

 

 

 

 
 
други курсове: