 |
 |
| <= начало | |
Кандидат-студентски курс по литература |
|
| ТЕМИ ПО ЛИТЕРАТУРА Проблемът за себеразрушението на личността в романа “Тютюн” Себеразрушението
на силната личност, устремена към егоистични цели, е обединителна тема
на Димовата романистика. Неин централен герой е “осъдената душа”. Нравствено-психологическият
му облик очертават първите два романа на писателя “Поручик Бенц” и особено
“Осъдени души”, творческа подготовка за написването на “Тютюн”. Двете
творби утвърждават непознат тип герои в българската литература – аристократи
с космополитно съзнание, пленници на изпепеляваща фанатична страст.
В стремежа си да реализират своята маниакална идея те се поставят над
законите на хуманността. В резултат на това духовните им страсти губят
нравственото си съдържание, което ги довежда до пълна себеразруха. Личната
им катастрофа е резултат от конфликта между стремежа за индивидуално
утвърждаване и патологическия им егоизъм. Липсата на синхрон между интелектуалните
и нравствени потенциали ги прави жертви на трагичната самозаблуда, че
могат да нарушават вечните морални закони, без да загубят човешкия си
облик. В мигове на равносметка те осъзнават, че естетическите им пориви
са лишени от нравствена база. Това горчиво прозрение обаче не ги тласка
към разкаяние, пречистване и духовно обновление (както например Йовковите
герои), а към самоубийствен стремеж за пълна себеразруха. Деградацията
на тези съзнателни грешници протича в две фази – отчуждение от света,
а в последствие – и от себе си. Духовната им смърт изпреварва физическата
и става изкупление на безнравствения им живот. Най-многоаспектно
проблема за себеразрухата на буржоазната личност, за страшната самота
на индивида, пропилял огромната си духовно-интелектуална енергия за
цел, лишена от нравствено съдържание, разкрива романът “Тютюн”. Той
използва сюжетната схема на “Осъдени души”. И двете творби разкриват
драмата на мъжа-фанатик, който не подбира средствата за изграждане на
сатанинска организация – Йезуитския орден и царството на едрия капитал.
Средищен топос на злото в първия е църквата, а във втория – “Никотиана”.
Тези фатални герои са “осъдени души”, защото служат на химерични идеали:
Ередия – фикцията “Бог”, Борис – фикцията “пари”, Фани и Ирина – обречената
любов към мъже-фанатици. Личните им драми са разгърнати върху драматичен
социално-политически фон – гражданската война в Испания и Втората световна
война. В крайна сметка всички те загиват в пълна социална самота. Но
драмата на “осъдените души” в “Тютюн” е осмислена по-сложно. Епическият
човек на творбата е поставен пред неизбежен исторически избор, който
определя нравствената му съдба – този, който търси щастие само за себе
си, стига до пълна себеразруха; този, който го търси чрез себе си и
за другите, стига (според идеологическата теза на романа) до духовна
извисеност. Морално-историческият избор на човека има и здрава философска
мотивация. Димовите герои са пленници на две противоположни утопии,
които владеят общественото съзнание на ХХ век – ницшеанската индивидуалистична
доктрина, издигаща в култ правото на силната личност да властва над
другите, без да зачита традиционните норми на хуманността, и колективистичната
утопия, базирана на вярата, че може да се създаде общество на абсолютно
социално равенство и справедливост, в което обществените ценности ще
властват над личните. Тези свои позиции героите от двата социални лагера
отстояват в драматичен исторически момент – кървавата схватка между
труда и капитала в навечерието на Втората световна война. Ето защо в
социологически план героите олицетворяват реални исторически тенденции:
Борис, Ирина, Костов – процеса на пълна биологическа и социално-морална
разруха на българската буржоазия; Лила, Павел, Динко – съзидателните
сили на народната интелигенция, сплотена около комунистическата партия.
Тази нравствено-философска схема се определя от комунистическата идеология,
която споделя Димитър Димов (нейните идеи имат най-властно присъствие
върху общественото съзнание през 50-те години на ХХ век, когато е писан
романът). Ето защо съдбата на героите е осмислена чрез идеята за социалната
детерминираност на човешкия характер – ядро на Димовата концепция за
произхода на злото. Според писателя то е заложено във всяка личност,
но се проявява само в безнравствена среда, която деформира и психиката,
и морално-социалното поведение на човека. Ето защо той представя в един
план Борис и Ирина като жертви на хищната действителност (обекти на
злото), а в друг – като носители на трагическа вина, защото доброволно
избират свят, лишен от духовни стойности (субекти на злото). Така положената
в първия роман идея за изначалния трагизъм на човека “Тютюн” трансформира
в идеята за историческия трагизъм на обречената буржоазна личност и
нейния свят. Драмата на себеразрушението е осмислена и в психоаналитичен
аспект – представена е като сблъсък на съзнателното и подсъзнателното
в човешката психика. Това разнообразие от аспекти, от които е видяна
човешката драма (социално-полтически, морално-философски, психологически),
обуславя художественото богатство на Димовите образи в “Тютюн”. Проблемът за нравствения
избор – за себеопустошението и себесъхранението на човека в историята,
определя и основния композиционен похват на романа – контраста. Той
е основа и на тематичното изграждане (битието на буржоазния хай-лайф
е противопоставено на живота на низовата социална маса), и похват за
нравствена характеристика на героите от двата свята (всеки главен персонаж
има свой антипод: на Борис – Павел, на Ирина – Лила, на Костов – Макс
Ешкенази), и принцип за очертаване на духовната деградация на отделните
образи (ранната Ирина е отрицание на Ирина-блудницата, могъщият шеф
на “Никотиана” Борис – на страхливия и пристрастен към алкохола търговец). Катализатор на духовното
себеопустошение в романа е един неперсонифициран образ-символ – “Никотиана”.
Той е средищен топос на действието, защото всички човешки съдби се оказват
директно или индиректно свързани с тютюневия свят. Ето защо “Никотиана”
е сюжетната ос на романовото действие. Нравствената й същност е проектирана
в самото име, асоцииращо отрова. Тя има глобално поразяващо въздействие
– както физическа, така и духовно умъртвяваща сила: тютюневата фирма
унищожава едновременно и роби, и господари. В нравствен план, стимулирайки
комерческите интереси на човека, разрушава моралните му устои (отровната
й сила прозира и в егоизма на Борис, и в цинизма на Зара, и в безделния
живот на Костов). В биологичен план тя обрича на социална нищета и болест
поразените от туберкулоза тютюневите работници. Показателно е нейното
сравнение с “допотопно чудовище”. Става ясно, че докосването до “Никотиана”
е смъртоносно – тя осакатява характери, убива достойнства, подкупва
съвести. Битието на героите е смъртоносен кръг – от него няма откъсване.
В този социален ад обаче личността не само губи себе си – в своето страдание
социално онеправданият човек започва борба за разкъсване на този омагьосан
кръг и открива нов път на историческо съзидание. Крахът на “осъдените
души” в края на творбата доказва, че “Никотиана” не е само ад, но и
възмездие за историческите грехове на българската буржоазия – тук се
зараждат стачните борби, прераснали в мащабна съпротива срещу света
на Борис. Превръщането на слугите в господари на света в края на романа
отразява противоречивите метаморфози на човека в историята. Най-ярко драматичната
среща “човек-история” разкриват сюжетните съдби на героите от двата
антагонистични свята. Въпреки социално-нравствените си различия те имат
общи психологически белези. Това са личности, белязани със знака на
изключителното – дълбочина на ума, страстна емоционалност, физическо
обаяние. Всички носят силен индивидуален стремеж за откъсване от света,
който ги ограничава, и реализиране в друг, мечтан от тях свят. Целите
и амбициите им са винаги глобални. Например Борис и Павел са двата образа
на социалния успех в две различни системи – единият стига до комунистически
генерал, другият – до генерален директор в света на Капитала; и двамата
са крайни максималисти: Павел иска да изгради световно царство на пролетариата,
Борис мечтае да превърне “Никотиана” в световно царство на парите. Преследването
на тези фанатични цели е абсолютно праволинейно. Тази страст превръща
много от Димовите герои в догматици (например фон Гайер е абсолютен
аскет на идеала за възвръщане на миналото величие на немския дух, Лила
– на партийната догма, Борис – на парите). Ето защо заради сляпото придържане
към принципа те са способни да пожертват човека. Например Борис превръща
Ирина в любовница на немските търговци заради комерческия си интерес.
Лила пък напомня трагедията на догматика Ередия. Водеща и у двамата
е идеята-страст – който я оскверни, може да бъде отписан (заради религиозната
догма Ередия умъртвява у себе си любовта към Фани; заради партийната
догма Лила погазва любовта си към Павел, т.е. догмата владее чувството).
Както бе посочено, несходството между двата типа герои се определя от
нравстеното съдържание на идеалите, на които служат с огромната си енергия.
Доказва го най-ярко сюжетната съдба на Борис и Павел. Те тръгват от
едно и също чувство (унизителна бедност), но го развиват в различни
етически посоки. В този смисъл голяма част от основните герои могат
да бъдат разделени на фанатични грешници и фанатични праведници, чиято
съдба се определя от уважението или неуважението към моралния човешки
закон. Носители на идеята
за духовното себеразрушение са героите, адаптиращи се към вълчите закони
на “Никотиана”. Най-ярко трагичната съдба на “осъдените души” разкриват
образите на Борис и Ирина – две идейно художествени интерпретации на
модела “себеразрушаващ се човек”; образи, обобщаващи пълната деградация,
до която достига човекът, обвързал се тотално със света на капитала.
Още първата им среща очертава техните сходни психологически черти –
и двамата са със силно изразено личностно начало; стремят се да наложат
себе си в друг свят, различен от патриархалната среда. Желанието да
напуснат еснафската провинция се определя от ярките им духовно-интелектуални
качества. Затова доброволното им изгнаничество от рода и социалната
среда в началото на жизнения им път може да се приеме не като безнравстне
избор, а като романтична амбиция за реализация на големия им интелектуален
потенциал. Трагическата им вина се определя от факта, че когато осъзнават
духовната пустота на избраната среда, извървяват гибелния път до край.
Ето защо основен сюжетен похват за разкриване на човешкото поведение
в “Тютюн” е представянето на личностната съдба като процес на отчуждение
от ранната й биография (Ирина, Борис, Костов). Трагическата им съдба
подсказва в началото на тяхната социална биография образът на Римския
път, на който се осъществява първата им среща. Той е дискретна асоциация
за разрухата на Римската империя, а оттук и алюзия за участта на нейния
морален двойник – “Никотиана”, с чиято естетическа празнота ще се сраснат
младите герои. Най-пълно процеса
на себеразрушението, резултат от пристрастяването към безнравствена
цел, разкрива образът на Борис. Той е герой-нравствено-естетическа метаморфоза,
защото олицетворява перманентното разгръщане на злото в душата и на
грозотата във физическия облик. За разлика от Ирина, чиято деградация
е бавен процес, нравственото израждане на Борис е заложено още в именуването
му, което има индивидуализираща функция. Борис означава тигър, вълк.
Налице е пълно покритие между име и поведение, защото основни характеристики
на неговия образ са “усоен”, “хищник”, “саможив”, “вълче”, “гронал тигър”
и т.н.
|
|
| други курсове: | |
