<= начало

Кандидат-студентски курс по литература

ТЕМИ ПО ЛИТЕРАТУРА

Българинът и чуждият свят в книгата “Бай Ганьо”

 

 Ñðåùàòà íà  българина ñ ÷óæäèÿ ñâÿò å ïðîáëåìåí öåíòúð íà íàöèîíàëíàòà ëèòåðàòóðà. Ñúèçìåðâàíåòî “íàøå-÷óæäî” å ïîõâàò çà íðàâñòâåíî ïðåäñòàâÿíå íà áúëãàðñêîòî îùå â ïúðâàòà âúçðîæäåíñêà òâîðáà “Èñòîðèÿ ñëàâÿíîáъëãàðñêà”.  íåÿ Пàèñèй ïîñòàâÿ ðîäíèòå öåííîñòè âèñîêî íàä ÷óæäèòå. Òàçè ëèíèÿ íà ïàòðèîòè÷íà èäåàëèçàöèÿ ïðîäúëæàâà ñëåä Îñâîáîæäåíèåòî Âàçîâ. Òîé íå òúðñè ðàçëè÷èåòî, à òúæäåñòâîòî ìåæäó íàöèîíàëíèòå è ñâåòîâíèòå ãåðîè÷åñêè äîñòèæåíèÿ. Âúçðîæäåíñêàòà ëèòåðàòóðà îáà÷å àêòóàëèçèðà è äðóãà èíòåðïðåòàöèÿ íà òåìàòà “íèå è äðóãèòå”. Íåèí ñèíòåç å Äîáðè-Âîéíèêîâàòà êîìåäèÿ “Êðèâîðàçáðàíàòà öèвèëèçàöèÿ”. Çàãëàâèåòî é ôîðìóëèðà åäèí íàöèîíàëåí ñèíäðîì - ìíèìî ïîåâðîïåé÷âàíå, ò.å. ôàëøèâà àäàïòàöèÿ êúì ïî-âèñîêèÿ êóëòóðåí ðåä.  òâîðáàòà èçîáëè÷èòåëíèÿò àêöåíò ïàäà íå âúðõó ÷óæäîòî, à âúðõó ðîäíîòî (âúðõó òåíäåíöèÿòà íà îòðîäÿâàíå è ÷óæäîïîêëîííè÷åñòâî). Áúëãàðñêîòî îáà÷å å îñìÿíî îò ïîçèöèÿòà íà åäíî ïàòðèàðõàëíî ñúçíàíèå, êîåòî èðîíèçèðà è ÷óæäîòî.

 Òîâà êðèòè÷íî îòíîøåíèå êúì ðîäíèòå ñòîéíîñòè ïðîäúëæàâà ñëåä Îñâîáîæäåíèåòî Àëåêîâîòî òâîð÷åñòâî. Èäåàëúò íà ïèñàòåëÿ, îò ïîçèöèèòå íà êîéòî å èíòåðïðåòèðàíà òåìàòà çà ñðåùàòà íà áúëãàðèíà ñ ÷óæäèÿ ñâÿò, îáà÷å íå å ïàòðèàðõàëåí (åòíîöåíòðè÷åí), à åâðîïîöåíòðè÷åí. Òîé èçðàçÿâà ïîçèöèÿòà íà ãîëÿìà ÷àñò îò ñëåäîñâîáîæäåíñêàòà èíòåëèãåíöèÿ, êîÿòî ïðèåìà íóæäàòà îò áúðçà åâðîïåèçàöèÿ çà öåíòðàëíà çàäà÷à íà íàöèÿòà, ïîñòèãíàëà âå÷å ñâîÿòà ïîëèòè÷åñêà íåçàâèñèìîñò.  ñúçíàíèåòî íà Àëåêîâèòå ñúìèøëåíèöè Åâðîïà ïðèñúñòâà êàòî åòàëîí çà ñîöèàëíîêóëòóðíî ïîäðàæàíèå, êàòî ìèò çà ìîäåðíà öèâèëèçàöèÿ, ÷èèòî äîñòèæåíèÿ òðÿáâà äà áúäàò óñâîåíè îò êóëòóðíî ïî-èçîñòàíàëèòå íàðîäè. Åòî çàùî îáåäèíèòåë â Àëåêîâîòî òâîð÷åñòâî å ïðîáëåìúò çà ïúòóâàíåòî íà áúëãàðèíà êúì ÷óæäèÿ ñâÿò, à íåèí öåíòðàëåí ãåðîé - ïúòóâàùèÿò ÷îâåê.  òàçè òåìà Àëåêî ïðåñëåäâà ìíîãîïîñî÷íè ìîðàëíè öåëè. Îò åäíà ñòðàíà, îïèñàíèåòî íà ÷óæäàòà êóëòóðà (åâðîïåéñêà è àìåðèêàíñêà), èçðàçÿâà ïàòðèîòè÷íèÿ ñòðåìåæ íà ïèñàòåëÿ äà ïîïóëÿðèçèðà â îáùåñòâåíèÿ íè æèâîò âèñîêèòå ñîöèàëíè ïðèäîáèâêè (èêîíîìè÷åñêè, ïîëèòè÷åñêè, ìàòåðèàëíî-äóõîâíè) íà íàïðåäíàëèÿ ñâÿò. Îò äðóãà ñòðàíà, ÷ðåç äåìàñêèðàíå íà íàöèîíàëíèÿ ñèíäðîì “êðèâîðàçáðàíà öèâèëèçàöèÿ”, òîé ñå ñòðåìè äà àëàðìèðà îáùåñòâîòî çà îïàñíèòå ïîñëåäñòâèÿ îò ñïåêóëàòèâíîòî óñâîÿâàíå íà ÷óæäèÿ êóëòóðåí ìîäåë (âåðîëîìíîòо ïîâåäåíèå íà ïñåâäîåâðîïååöà áàé Ãàíüî â Áúëãàðèÿ å èëþñòðàöèÿ íà òàçè îïàñíîñò). Áåçêðèòè÷íàòà èìèòàöèÿ âîäè ñïîðåä Àëåêî è äî äðóãà îïàñíîñò - óñâîÿâàíå íà íåãàòèâíèòå òåíäåíöèè â ðàçâîÿ íà ìîäåðíèòå öèâèëèçàöèè: êîðóïöèÿ, äåõóìàíèçàöèÿ, îò÷óæäåíèå. Îò òðåòà ñòðàíà, ÷ðåç îáðàçà íà ïúòóâàùèÿ ÷îâåê, Àëåêî îñìèâà ìíîãî íàöèîíàëíè ìèòîâå, ôîðìèðàíè â îáùåñòâåíоòо ñúçíàíèå îò âúçðîæäåíñêèòå è ñëåäîñâîáîæäåíñêèòå íè ïèñàòåëè (çà áúëãàðñêîòî ñìàéâàíå íà ñâåòà, çà íðàâñòâåíàòà íè èçêëþ÷èòåëíîñò, çà äóõîâíîòî åäèíñòâî íà íàöèÿòà, çà Àìåðèêà è Åâðîïà êàòî åòàëîíè íà êóëòóðíî óñòðîéñòâî).

 Â òâîð÷åñòâîòî íà Àëåêî ñъèçìåðâàíåòî ñ äðóãèòå å îñíîâåí ïîõâàò çà íàöèîíàëíî ñàìîïîçíàíèå (ïîêàçàòåëåí â òîâà îòíîøåíèå å íåãîâèÿò äåâèç: “Ñàìîïîçíàâàé ñå ÷ðåç êîíòàêòè, ÷ðåç ñúïðèêîñíîâåíèÿ”). Åòî çàùî â “Äî ×èêàãî è íàçàä”, “Бàé Ãàíüî”, “Ïàçè Áîæå, ñëÿïî äà ïðîãëåäà”, ðåä ôåéëåòîíè íà àíòèìîíàðõè÷åñêà òåìà è ïúòåïèñè, òîé ðàçãðúùà íàé-ðàçëè÷íè êóëòóðíè ñúïîñòàâêè ”áúëãàðñêî - åâðîïåéñêî”, åâðîïåéñêî - àìåðèêàíñêî”, “îðèåíòàëñêî - àìåðèêàíñêî”, “âúçðîæäåíñêî - ñëåäîñâîáîæäåíñêî” , “çàïàäíîåâðîïåéñêî - èçòî÷íî­ñëàâÿíñêî”.

 Â êíèãàòà ñè “Áàé Ãàíüî” Àëåêî àêöåíòðèðà âúðõó проблема  çà íåïðåîäîëèìèòå ïðå÷êè íà áúëãàðèíà по ïúòÿ íà íåãîâàòà åâðîïåèçàöèÿ. Åòî çàùî â íåÿ ïúòåïèñíèÿò ìîäåë íà “Äî ×èêàãî è íàçàä” å ïðåîáúðíàò - îïèñâà ñå íå òîëêîâà åâðîïåéñêîòî, êîëêîòî áúëãàðñêîòî - íàøåíåöà, ïðåäñòàâåí â ÷óæäà îáñòàíîâêà. Ñëåäîâàòåëíî ÷ðåç “Áàé Ãàíüî” àâòîðúò äàâà ñâèäåòåëñòâî íå òîëêîâà çà ìàòåðèàëíèòå è äóõîâíè ïðèäîáèâêè íà Åâðîïà, êîëêîòî çà íàöèîíàë­íàòà íè èçîñòàíàëîñò.

 Ñðåùàòà íà áúëãàðèíà ñ ÷óæäèÿ ñâÿò å îáåäèíèòåëíà òåìà íà äâåòå îñíîâíè ÷àñòè, ñúñòàâÿùè êíèãàòà. Ïúðâàòà (“Áàé Ãàíüî òðúãâà ïî Åâðîïà”) ðàçêðèâà â õóìîðèñòè÷íà ôîðìà èñòîðè÷åñêàòà íåâúçìîæíîñò íà èçîñòàíàëèÿ áúëãàðèí äà ñå âïèøå áúðçî â ïî-âèñîêàòà êóëòóðíà ñðåäà, à âòîðàòà (“Áàé Ãàíüî ñå âúðíà îò Åâðîïà”) ïðåäñòàâÿ â ñàòèðè÷íà ôîðìà ñòðàøíèÿ ðåçóëòàò îò íåãîâîòî ôàëøèâî ïîåâðîïåé÷âàíå.

 Â ïúðâàòà ÷àñò áàé Ãàíüî îëèöåòâîðÿâà â êîìè÷íà ôîðìà åäèí äðàìàòè÷åí ñîöèàëåí ïðîöåñ: ñáëúñúê ìåæäó äâå íåñúâìåñòèíè öèâèëèçàöèè - îðèåíòàëñêàòà è çàïàäíîåâðîïåéñêàòà , ò.å. ìåæäó äâà ñîöèàëíè ìîäåëà - ïúðâèÿт (ïàòðèàðõàëíèÿт) âñå îùå å íåèç÷åðïàí âúâ âðåìåòî è âòîðèÿ (áóðæîàçíèÿ), íàõëóâàù áåçöåðåìîííî. Ðåçóëòàòúò îò òàçè áåçïðèåìñòâåíà ñìÿíà äîâåæäà ñïîðåä ëèòåðàòóðíèÿ èçñëåäîâàòåë Áîÿí Íè÷åâ äî “íåãàòèâíè ìåòàìîðôîçè â íðàâñòâåíîñòòà íà ïàòðèàðõàëíèÿ áúëãàðèí”, à ïî-êîíêðåòíî - ïîñòàâåíè â ìîäåðíà ñîöèîêóëòóðíà ñðåäà, áåçñïîðíè â ìèíàëîòî äîáðîäåòåëè ñòàâàò àíàõðîíè÷íè, ò.å. èçðàæäàò ñå â ïîðîöè. Ïðèìåð çà òàêàâà äåôîðìàöèÿ ñà Áàé-Ãàíüîâàòà ïåñòåëèâîñò, ôàìèëèàðíîñò â îáùóâàíåòî ñ íåïîçíàòè, êóëò êúì Îòå÷åñòâîòî, íåäîâåðèå êúì ÷óæäåíöèòå (âñå ÷åðòè, èìàëè âàæíà êîíñîëèäàöèîííà ðîëÿ çà îöåëÿâàíåòî íà áúëãàðñêèÿ åòíîñ â óñëîâèÿòà íà ðîáñòâîòî). Ïîñòàâåíè îáà÷å â ñðåäà ñ äðóãè íîðìè íà ïîâåäåíèå è âиñîê ìàòåðèàëíî-äóõîâåí ñòàíäàðò, Áàé-Ãàíüîâàòà пåñòåñëèâîñò ( äà ñå íàÿäå íà ÷óæäà ñîôðà, äà ñå íàòðàïè íà ñúíàðîäíèê â ñòðàíñòâî, çà äà íå äàâà ïàðè çà õîòåë è ò. í.), çàïî÷âà äà èçãëåæäà êàòî äåáåëàøêî ñìåòêàäæèéñòâî; ñâîéñêîòî ìó “áàéîñâàíå” íà íåïîçíàòè ñå èçðàæäà â ïðîñòàøêî íàõàëñòâî; ïàòðèîòè÷íèòå ìó äåêëàðàöèè â áàíÿòà: ”Áóëãàð!Áóëãàð!” - â íåëåï øîâèíèçúì; ñêåïòèöèçìúò ìó êúì åâðîïåéöèòå, ïîðîäåí îò ñòðàõà, ÷å ùå ãî èçëúæàò è îêðàäàò - â ÷óäîâèùíà ïîäîçðèòåëíîñò. Пîñî÷åíèòå íåñúîòâåòñòâèÿ ïîêàçâàò, ÷å Áàé Ãàíüî íå ïîçíàâà ðåãëàìåíòèòå íà ÷óæäàòà ñòðàíà. Åòî çàùî â Åâðîïà òîé ñå ïðîÿâÿâà êàòî àíàõðîíè÷åí òèï, êîéòî ÷ðåç îñòàðåëè íîðìè íà ïîâåäåíèå ñå îïèòâà áåçóñïåøíî äà ñå ïðèñïîñîáè êúì ÷óæäàòà êóëòóðà.

 Анахроничното несъответствие (“нашенско – европейско”) се отразява във всички аспекти на Бай-Ганьовия образ. В началните страници на книгата конфликтът се подчертава от външния портрет на героя. Първи знак на комичното несъответствие “Изток-Запад” е Бай-Ганьовото преобличане (“Помог­наха на бай Ганьо да смъкне…”). Подмяната на агарянския юмурлук (знак за Бай-Ганьовата вкорененост в балканската битова норма) с белгийската мантия е иронична алюзия за нелепото “балканизиране” на белгийската конституция, чиито демократични принципи са заимствани в изработва­нето на Търновската. Ето защо смяната на дрехата е първият белег за механичния допир на българина до Европа. Изразът: “помогнаха на бай Ганьо“ пък намеква за получената даром свобода. Последвалите анахронични съчетания  на дрехи от различни култури (редингот с калпак и червен пояс) представляват първата културна симулация на бай Ганьо, най-видимият комичен израз на неговото псевдо­европейство. Показателно е, че той никъде не успява да  се съблече докрай, да се преоблече като европеец (все е показан като недооблечен или полуразкопчан – например в операта). Това битово неумение символизира неспособността му да се променя в позитивна посока.

 Така несъзвучен с чужденците е и неговият физически портрет – мургавото му лице, обилно окосмени гърди и бабаитски мустаци са в контраст с образа на бледите, светлолики европейци, което подчертава расовата оразличеност на героя.

 В крещяща дисхармония със средата са и битовите му навици – ниската хигиена (кирлива риза, непрани чорапи, некъпано тяло), гастрономическото  поведение (животинска лакомия), скандализират европейската културна норма. Несъответствията прозират ярко в невербалните му жестове (мляскане, оригване, сумтене, хълцане и др.) Изобщо в първата част Бай-Ганьовото присъствие е преди всичко телесно-физическо, т.е. тялото представя неговия образ (показателно е,  че то е своеобразен сейф – под пояса си той крие амбулантната стока). Основните Бай-Ганьови прояви имат преди всичко силово-физически облик (натрапва се в чужд дом, плува в банята, яде обилно за чужда сметка, бяга три километра по маневриращия влак), т.е. телесната му агресивност е доминираща черта. За разлика от бай Ганьо европеецът не афишира природните си дадености (голота, физиологични страсти, полов нагон), а напротив – завоалира ги, крие ги, защото ги смята за некултурни. Алековият герой обаче не ги усеща като пороци, например публичното оригване той оценява като човещина, защото смята, че да изявиш природното у себе си е нещо нормално. В този смисъл в първата част на книгата контактуват два типа герои – телесен и безтелесен, олицетворяващи комичния сблъсък между варварството и цивилизацията.

 Израз на битова некомуникативност е и словесният му език, който изразява същностна негова черта – разминаване между претенции и способности. В Европа бай Ганьо се изживява като полиглот. Езиковата му компетентност е синтезирана в една реплика – въпроса към чешкия келнер: ”Дека овде български малчики”. Въпросът включва диалектизъм, сърбизъм и русизъм, отправени към един чех.

 Най-убедително неговата несъзвучност с “Европата” проличава в отношението му към естетическите й стойности – архитектурни (оценката на бай Ганьо за Виена – “град като град” – изразява неговата неспособност да види уникалното в облика на красивата европейска столица, т.е. естетическата му слепота); музикални (тикнатият под носа на чешка пианистка мускал, дебелашкото му държане в операта доказват неспособността му да оцени достойнствата и на класическата музика); литературни (бай Ганьо винаги под благовидни извинения отказва да чете предложените му книги). Ето защо той винаги разчита грешно знаците на чуждата култура – например вежливостта на жените възприема като леконравие, а дежурната любезност на европейските служители – като опасност от ограбване (“много са мазни”). Така бай Ганьо тотално обезценява стойностите на европейския свят.

 Пълната му несъвместимост с модерния свят се проявява не само в националните му нрави, но и в професионалната му самоличност – пътуващ търговец-разносвач. Според историческата наука тази социална фигура е имала ролята на посредник между неравностойните култури, т.е. цивилизаторска функция. Бай Ганьо е карикатура на такъв културен мисионер. Той е амбулантен търговец – крие стоката и доходите си, което е в дисхармония с регламентите на европейския пазар; отива в Европа не да види и да се научи, а да го видят, поради което не пренася нищо позитивно от придобивките на напредналия свят (неговият облик на псевдоцивилизатор се разкрива в България, където, представил се като учител на своите невежи сънародници, той започва да ги възпитава на парламентаризъм според собствените си европейски критерии). Следователно за него Европа се оказва само географско пространство, а не културно събитие – той стига до периферията, без да навлезе в духовния й център. Ето защо още в първата част на творбата той се очертава като духовен инвалид.

 Тоталните различия на бай Ганьо с европейския свят, представени като сблъсък между еталонна (висока) и колониална (ниска) култура, са основна причина част от първите литературни критици на книгата да определят бай Ганьо като национален тип, олицетворяващ битови пороци, плод на културната ни изостаналост. Вариации на тази тема са характеристиките: “вечния българин”, “хомобалка­никус”, “ориенталеца изобщо”. Те определят бай Ганьо не просто като национален, но и като негативен носител на българското. Модификация на тази оценка е твърдението на немския професор Геземак, че бай Ганьо не е негативен, а позитивен национален образ, защото синтезира безценни исторически качества, помогнали на народа ни да се спаси от чуждата асимилация – културна невъзприемчивост, витализъм, битов практицизъм, рефлекс към приспособяване и оцеляване. Тази визия доказва, че в книгата бай Ганьо отразява и една клиширана представа за българина в съзнанието на европейците (синтезира я станалият нарицателан израз “тъмен балкански субект”).

 Възприемането на героя като обобщение на националния характер е едностранчива трактовка, защото образът на българското в книгата не е монолитен, а двумерен: из Европа пътуват два типа българи – невежият простак и неговият съпровождач-сънародник. За разлика от амбулантния търговец, той познава обществения регламент на чуждия свят – възприема Европа като социокултурно пространство, пътешественическият му мотив не е прагматичен (да спечели от “търговийката”), а културно-познавателен (повечето от срещите на бай Ганьо са с български студенти в странство). Двамата българи отразяват двете основни национални позиции към към европейското. Позицията на съпровождача е цивилизаторска, т.е. европоцентрична (тя изразява културния стремеж на нацията към евроинтеграция). Позицията на бай Ганьо, макар и карикатурна форма, е етноцентрична, защото олицетворява характерното за патриалхалния българин враждебно отношение към чуждата култура, възприемана като застрашителна и ревностно отричана. Ето защо двойката “герой – съпровождач” олицетворява среща­та на отворения тип българин (носител на духовно-познавателното начало), възприемащ чуждата култура като еталонна, и затворения тип (носител на първичните природни и необлагородени национални сили), отричащ нейната образованост.

 В първата част отношенията между култивирания и некултивирания тип българин не са едномерни. В един план съпровождачът е антипод на бай Ганьо (срамува се от ниската му култура), в друг обаче позитивният носител на българското в книгата е в частична интеграция с него – стреми се да замаже впечатлението от неговата недодяланост, воден от патриотичен импулс – да пази авторитета на Отечеството. Следователно отношението му е и отрицателно, и охранителско, т.е. той е и антипод и застъпник на бай Ганьо. Израз на такова застъпничество е и пряко декларираната Алекова вяра в първата част на книгата, че Бай-Ганьовите пороци са изкореними в една по-извисена културна среда, способна да превъзпита този изостанал ориенталски човек.

 Духовните несъответствия на двойката българи подчертават неспособността на бай Ганьо за пълноценно духовно общуване не само с чуждата, но и с родната среда. Оказва се, че той нарушава културните норми и на собствената си етническа почва, а това е ново доказателство, че тезата “бай Ганьо – национално обобщение” е едностранчива.

 Коментираната вече професионална самоличност на героя (пътуващ търговец) подсказва социалния му произход – средите на дребните занаятчии и търговци, т.е. на българското еснафство. Според историческите свидетелства тази социална прослойка се е отличавала с безкористен патриотизъм, пословично трудолюбие, гостоприемство и простодушен култ към просветата. Бай Ганьо е пълна карикатура на този патриархален морал – неговото родолюбие е спекулативно, той обича да паразитира на чуждо място и презира учените хора. Следователно Алековият герой е отрицание не само на европейските, но и на патриархалните нравствени добродетели. Неговата несъзвучност както с чуждата, така и с родната културна норма подчертават ред сцени: например хитрото му натрапване на чужда софра, в което се включва с най-незначителното (предлага хартийки за свиване на цигари на сътрапезниците си) – да ядеш за чужда сметка е недопустимо не само за европейския, но и за патриархалния манталитет. Тази негова тотална неадекватност е мотив за някои изследователи да го определят не толкова като символ на балканска изостаналост, колкото като емблема на човека без културни устои, несъвместим с всякаква културна среда, т.е. акултурен герой. Показателно в това отношение е мнението на И. Мешеков, че бай Ганьо олицетворява масовия примитивен човек, движен от първични егоинстинкти за власт, чревоугода, приспособенчество, т.е. човека-лумпен, възможен във всяка среда. Тезата определя бай Ганьо не толкова като национален, колкото като универсален  (общочовешки) тип – “зоологически егоист”.

 Още по-ярко е несъответствието между бай Ганьо и възрожденския морал, защото Алековият герой карикатури не само образа на европееца и патриархалния човек, но и на възрожденеца. За следосвобожденския читател поведението му в Европа разрушава голямото постижение на българския Ренесанс – прокламираното от Вазов “смиване на срама”. Пътуващият търговец символизира обратния (низходящия) морален процес в развитието на националния дух – движението от “славата” към “срама”.

 Принизяването на възрожденския сакрален образ е проектирано още в прозвището на героя – Балкански. То е знак не само за географската му принадлежност към един периферен европейски район, но и карикатура на извисения в народното съзнание образ на Балкана – героическо пространство, обитавано от най-достойните (пародийната игра с националните емблеми изразява и името на Бай-Ганьовия духовен двойник Асланов – на турски “аслан“ означава лъв, национален хералдически символ).

 Сблъсъкът “възрожденско – следосвобожденско” е отразен и от битовия портрет на бай Ганьо. Неговите любими вещи са пародия на героическите възрожденски атрибути – на пушката, сабята, лъвчето, знамето, бай Ганьо противопоставя тютюна, мускалите, килимчето, лютите чушки, които в книгата присъстват като негативни национални емблеми – израз на криворазбраното чувство за патриотична гордост.

 Това определя и характера на неговия патриотизъм – точно толкова абсурден, колкото и неговия европеизъм. Трябва да се признае, че в Европа героят отстоява, макар и комично, националните ценности – хвали българския тютюн и кухня, навсякъде се декларира гордо като българин и не се респектира от културните достижения на чуждия свят. Всъщност негативизмът му към европейците е косвен израз на възхищението му към родния свят. Патриотизмът му обаче е несъстоятелен, защото, както се посочи, вместо да извисява, снизява достойнствата на националния характер. Пример за такова снизяване е поведението му в банята, което Алеко иронично отъждествява с постиженията на “сливнишкия герой” и “балканския гений”. Сравненията намекват, че българското духовно начало издигнало се през Възраждането, е снизено и обитовено. От такъв тип опошляване е трапезният патриотизъм на бай Ганьо (за него яденето е борчески акт – той агресивно воюва да се нахрани на чужда софра и сметка), т.е. сведен до трапезно-битовото, патриотизмът му губи нравствената си база, защото се оказва подчинен на телесното, материалистичното (“да живее България… дай да си наквася устата бе... Ура!”). Подобен пародиен ефект поражда и замърсената бяла риза на бай Ганьо – тя скверни чистата бяла риза, с която е описан в народните песни отиващия на смърт юнак-хайдутин. Така банята, софрата и мръсната риза се оказват карикатури на героическите пространства, в които се е доказал националният дух – Сливнишкото бойно поле, Балкана и бесилото.

 Комичната среща на двете епохи (срамната и славната) се отразява и в Бай-Ганьовата реч. От една страна, грубият му език, смесица от диалектизми, вулгаризми, туркизми, скверни извисеното възрожденско слово – “език свещен на моите деди”. От друга страна, появата в неговата реч на образи, заети от възрожденския език на Паисий и Вазов (Аспарух, Крума Страшни, Кирил и Методий), води до ново окарикатуряване на възрожденската патетичност, защото за бай Ганьо “Отечество” е само удобна дума, маскираща грубия му прагматизъм, т.е. личния му егоистичен интерес. Чрез декларацията: “Българин съм!” той се опитва да скрие користните си цели – да се нахрани и наспи на чужда сметка. В този смисъл, както посочва и И. Мешеков, бай Ганьо е пародия на идеалиста-народник от епохата на Възраждането. Високият девиз на тази велика епоха: “безкористна служба на род и родина” е сведен в Бай-Ганьовото съзнание до битово услугване (да го посрещнат и придружат сънародници в чужбина), т.е. той не служи на рода, а си служи с него. Ето защо бай Ганьо е антипод и на цивилизования европеец, и на добродетелния патриархален българин, и на възрожденеца-идеалист. Така чрез образа на нашенеца в чужда обстановка Алеко разкрива духовната пропаст между несъвместими култури: европейска с ориенталска, възрожденска със следосвобожденска, патриархална с буржоазна, като по този начин изобличава от една страна културната ни изостаналост, а от друга – деформациите на народния морал след Освобождението.

 Книгата обаче има и друга задача – да разруши чрез поведението на бай Ганьо много национални митове, създадени през Възраждането и утвърдени чрез литературата ни в народното съзнание. Пример за такова развенчаване е митът за духовното единство на нацията (“и всякоя класа, възраст, пол, занятие/взимаше участие в това предприятие” – “Епопея на забравените”). Несъстоятелността на този мит се подчертава от духовната непоносимост между двата типа българи във втората част на книгата – бай Ганьо и Граматиков. Конфликтът им отразява опасната негативна тенденция в развоя на следосвобожденския морал – духовното разединение на нацията.

 Възхищението на Гочоолу към демоничния план на бай Ганьо за спечелване на изборите: “Бисмарк не може ти обърне чехлите” пародира скрито Вазовата патриотична хипербола: “Перущице…Картаген надмина, Спарта посрами”, а по този начин - мита за изключителните българи, смаяли света. На подобно размитване е подложено и идеализираното още от Паисий българско гостоприемство – аргумент, под­крепящ патриотичната му теза, че сме най-нравствения народ на Балканите. Както се посочи, бай Ганьо непрекъснато изтъква тази национална черта с користната цел да се присламчи към свои сънародници (“Бай Ганьо в Русия”). Тази рекламирана от него черта обаче е обявена от един български студент за “дивашко самохвалство”. Така оценена от наднационална гледна точка, тя губи своята безспорна позитивност, т.е. превръща се в съмнително национално качество. Абсурдните усилия на бай Ганьо да поддържа Паисиевия възрожденски мит (”Българин съм!”) подчертават историческата му ограниченост – в чужда среда той губи романтичния си ореол, т.е. демитологизира се. По същия начин е пародиран и Паисиевият идеал за истински българин: човек , несрамуващ се от своя род, език и грубите си обноски, защото бай Ганьо носи точно тези качества. В този смисъл продавачът на розово масло пародира мита за възкресението на българите. Именно затова неговото преобличане е показано като карикатура на прераждане.

 Оказва се, че в книгата е подигран и митът, който Европа сама поддържа за себе си – на безусловен социокултурен еталон. Критиката на чуждия свят в книгата е вплетена дискретно в Бай-Ганьовите визии за европейците – физически безлични, наивни, догматици на реда, прекалено сериозни и неемоционални, роби на материални стойности. Бай-Ганьовото пренебрежение към утвърдените ценности на цивилизацията внушава, че ориенталският човек е несъвместим с такъв педантичен ред, ограничаващ неговата емоционална енергия, поради което не може да му остане подвластен (най-ярко Алеко се проявява като демитолог в “ До Чикаго и назад” – творба, разрушаваща властващия мит за Америка като страна на осъществената демокрация, лична свобода и прогрес).

 Разбира се, митовете които Алеко пародира, са били позитивни през Възраждането - изграждали са необходимото патриархално самочувствие на нацията. В новата епоха обаче те са несъстоятелни, т.е.  израждат се в смешно патриотарство.

 Става ясно, че темата за пътуването на българина има многопосочни сатирични прицели. Доказва го отделен епизод – например коментираното поведение на бай Ганьо в банята, от една страна, подчертава непознаването на европейската норма, т.е. ориенталския, а не европейския му манталитет, а от друга, демаскира гражданския морал след Освобождението, окарикатурил духовните достиже­ния на Възраждането, от трета – подиграва склон­ността на българските писатели-митотворци (като “идеолога на нацията“ Вазов) да идеализират безкритично националните нравствени стойности. Ето защо къпането символизира безуспешния акт на българина да отмие не толкова нечистоплътието си, колкото историческата национална озлочестеност. В този смисъл то осмива нарцистичната илюзия на нашенеца, че е станал велик “булгар”. Може да се обобщи, че Алеко пародира и българското пътуване към Европа, и липсата на духовна приемственост между възрожденската и следосвобожденската епоха, и новите легенди за българската изключителност, и мита за еталона “Европа”, вграждани в масовото съзнание, т.е. книгата воюва срещу всякакви преу­величения, което ще рече изкривени масови истини, пречещи на българина да се самооцени адекватно.

 Във втората част на книгата темата за срещата с чуждия свят има друга интерпретация, защото героят вече пребивава в родното пространство. Тук Европа не е материализиран, а гротесково преобърнат образ – тя присъства чрез своето пародийно олице­творение – бай Ганьо. Образът на Европа  във втора­та част е най-убедително доказателство за идейното единство на книгата, което отричат литераторите от кръга “Мисъл”. Според д-р Кръстев книгата няма единен герой (бай Ганьо е оценен като “фрагментарен “ персонаж), нито свързващ очерк между двете части, който да подготви читателите за бързата метаморфоза на бай Ганьо от анонимен амбулантен търговец във важна персона, занимаваща се с престижна социална дейност (печелене на избори, списване на вестник), т.е. от безобиден простак в социален хищник. Много са идейните нишки обаче, свързващи двете части, защото доста Бай-Ганьови декларации и характеристики, изказани в Европа се реализират след завръщането му в България – например заканата му за разправа с интелигентите (“ще се върне бай ти Ганя и видя щем кой кум, кой сват”) се осъществяват буквално във фейлетона “Бай Ганьо прави избори”. Сбъдват се и споделените пред Иречек негови мераци: “на мене най ми се ще, я депутат да ме изберат, я кмет”. Изказаното пред Иречек мнение за политиците, че “и едните, и другите са маскари” подчертава липсата на политически идеали и граждански морал – черта , проявена по време на борбата му за власт. Следователно контурите на новия му публичен образ се маркират още в Европа, но реализацията на властническите му амбиции става възможна не в чуждата среда, която го ограничава, защото не познава нейните правила, а в България, където намира необходимото общество от себеподобни. Разбира се, и в първата част той има свои морални двойници (Асланов, Димитров, Бодков), но те тук са само смешни. Бай-Ганьовото духовно обкръжение (Дочоолу, Гочоолу, Гуньо адвокатина, Данко Харсъзина) става страшно в България, където се превръща в организирана, лумпенизирана сила, която успява чрез своя главатар да обсеби основните политически институции – парламент, полиция (“Бай Ганьо прави избори”), печат (“Бай Ганьо журналист”), монархичес­ки институт (“Бай Ганьо в двореца”) и да положи новия морален принцип за управление на обществото – “узаконяване на беззаконието”.

 Единството на Бай-Ганьовия образ се подчертава и от развитието на неговите пороци. Оказва се, че зад всеки, на пръв поглед, безобиден недостатък, проявен в Европа, се крие някаква страшна потенциална сила, която само търси среда за реализация. Например гастрономическата му лакомия се изражда в алчност за власт, ниската му битова хигиена – в морална нечистоплътност, дребната му пресметливост – в чудовищно сметкаджийство, ниската му култура – в липса на всякакъв идеализъм при преследване на личния интерес (властта на всяка цена).

 Ето защо в България героят вече няма телестно, а идеологическо присъствие. Тук доминиращ е новият му публично-политически образ, защото от анонимен той става знаен. Наистина и в България стремежът му отново е “келепира”, но култът към материалното не се свежда до задоволяване на тялото, (стомаха), а до сдобиване със социален престиж (“келепир има в тая работа…хората пари натрупаха”),  Това, което не се променя, е прословутата му настървена телесна и психическа сила – една и съща е тя и когато гони маневриращия влак, и когато се впуска в политическите борби за власт. Социалното превъплъщение на бай Ганьо отразява динамиката на противоречивата следосвобожденска епоха, в която човек има възможност да сменя бързо социалната си самоличност: селянин – чифликчия (“Бай Ганьо в Дрезден”) – гражданин с капитали – амбулантен търговец – журналист – депутат. Тези различни публични роли показват, че бай Ганьо е рожба на нехармонично битие, в което се формира най-добре типа на полуинтелиген­та.

 Най-ярката черта на героя, проявена и в двете части обаче, се оказва уникалната му способност да се приспособява към всяка среда, без да губи безграничното си самочувствие. Ако в първата част то се базира върху идеологемата “Отечество”, (“Булгар! Булгар!”), във втората – върху идеологемата “Европата”. В България героят доказва умението си да променя според личния си интерес своята публична самоличност, т.е. да си изгражда фалшиви образи и да борави с тях според конкретната обстановка. В Европа, както се посочи, той демонстрира високо патриотично самочувствие, а у нас – самочувствието на европеец, обходил модерния свят. Докато в чужбина рекламира българските ценности (тютюна, розовото масло, историческите бойни подвизи), в родината той натрапва европейците. Налице е рязко ценностно преориентиране – в първата част Европа е чужда и враждебна за бай Ганьо (той се страхува от нея, мрази я и не я цени); у нас обаче тя става стойност, удобна за новите му политически манипулации, т.е. параван , зад който той крие властническите си амбиции.

 Посочи се как бай Ганьо борави с възрожденския идеал “Отечество”. Още по-голям майстор се оказва в използването на културния еталон “Европа”. Така без да сменя духовната се същност, в България той сменя само маската – на безкористния патриот с тази на истинския европеец. И у нас спекулативният му европеизъм изпъква първо в облеклото – бай Ганьо се завръща с вратовръзка (модерен европейски знак). Ако в Европа използва мита за българската извисена нравственост с материална подбуда, в България за осъществяване на пробива в политическата йерархия той борави с друг удобен национален мит – за живелия в чужбина компетентен българин, надвишаващ по познания изостаналите си сънародници. Ето защо го виждаме да се вживява в нова роля – учител на невежите си сънародници. Следователно, за да се домогне до властта, той имитира пародийно възрожденския образ на просветител-мисионер. Менторското му самочувствие изразяват ред негови снизходителни реплики към сънародници: “ живи да ви оплача аз”, “ все аз ли ще ви оправям”, “ти мене ли ще учиш”. Основен аргумент за превъзходство над другите е фактът, че много е пътувал и видял. Така Алековият герой налага в обществото един нов свой фалшив образ – на истински европеец. Той се гради също върху комичното несъответствие между социални претенции (че е демократ-конституциона­лист) и скрити егоистични намерения. Оказва се, че и в България бай Ганьо пародира образа на цивилизатора, призван да бъде мост между неравностойни култури (в чужбина – пътуващ търговец, в България – депутат, запознат с европейската политическа традиция ). Ето защо в чужбина бай Ганьо карикатури възрожденските национални емблеми, а в България – европейските (например принципа за свободно и демократично провеждане на избори).

 У нас обаче бай Ганьо проявява вече не смешните, а страшните последствия от синдрома на кривораз­браната цивилизация, защото от позицията на свръхевропеец той започва да “цивилизова” според собствените си дебелашки европейски критерии. Способността му да деформира демократичните достижения на модерния свят разкрива сцената при избирателните урни (“Бай Ганьо прави избори”). Неговото победоносно изкачване по стъпалата към мястото за гласуване пародира библейския мотив за изкачването на Бога по небесната стълбица. Библейският модел е преобърнат, защото на върха се оказват безнравствените политически спекуланти, а в подножието са изтласкани истинските народни избранници, т.е. власта се обсебва не от Господа, а от Сатаната. В този смисъл погледнат през призмата на християнския морал, бай Ганьо олицетворява зловещия образ на Антихриста, нарушил всички Божи забрани (той краде, лъже, подстрекателства към насилие, произнася напразно името на Бога). Така във втората част на книгата образът му се демонизира и бележи пълния триумф на злото, а в конкретно исторически план (последните две десетилетия на миналия век) – пълната победа на некултивирания над култивирания тип българин. Тази ужасяваща развръзка изразява основното морално послание на творбата: криворазбраната цивилизация застрашава тотално бъдещето на социалния морал в България; новият властник Ганьо Балкански е способен на пълен хуманитарен срив – обществото започва да се управлява от човек без политически принципи, за когото политиката е само зона за натрупване на материални облаги. Става ясно, че мотивът му за пътуване в обществената йерархия е също толкова прагматичен, колкото и пътуването му из Европа.

 В главата “Бай Ганьо журналист” бай Ганьо отново е видян като предприемчив и “лукав хитрец”, който търси “келепира” – този път в журналистическото поприще. За да не го изпусне бай Ганьо е принуден да мени мнението и позициите си в обществото. Пример за това е неговото колебание срещу кого да е насочен вестникът: правителството или опозицията. Той няма морални или политически принципи, колебанието му се определя единствено от съмнението “колко ще изтраят днешните”, а не от някакви морални стойности или безпристрастие. Знак за политическото му хамелеонството са и думите му: “като подушим, че им се разклатят краката, да им ритнем едно текме и с новите пак на власт”. Излиза, че той винаги ще е с тези, които са на власт, за да има “келепир”; той е безпринципен, не отстоява никакво мнение, пародия е на журналист и дори е антижурналист. Доказателство за последното твърдение е и неговата философия за журналистическата професия – за него това е лесна работа, която се извършва на принципа: “Тури си едно перде на очите, па псувай наляво и надясно!”.

 Изборът на заглавие на вестника е още едно доказателство за отношението на бай Ганьо към новата му дейност – той не я извършва с някаква идеологическа цел, а от просто келепирство. Произволното избиране на име за заглавие на вестника говори за стремежа на бай Ганьо да постави най-впечатляващото име, но не и отговарящото на съдържанието на вестника, т. е. заглавието, което би трябвало да казва нещо за съдържанието е също покелепирчено. Така “Народно величие” се оказва пародия на онези вестници, списвани през Възраждането от истинските величия (Ботев, Каравелов) и след Освобождението – Захари Стоянов.

 Метаморфозата на недодялания простак в социален хищник, нахлуващ безцеремонно в следосвобож­денската действителност, Алеко представя като поява на непознат обществен тип. Социалистическата критика (марксическата) го определя като “новоизлюпения буржоа-парвеню”, централен герой на европейската критико-реалистична литература от края на ХIХ в. Следователно тази оценка не отграничава бай Ганьо от чуждия свят, а точно обратното – отъждествява го с него. Парвенюто е герой, който без аристократичен произход, интелектуални и морални способности, благодарение на нагла агресивност, успява да се изкачи по етажите на властта. Според марксистите той е продукт на конкретна епоха (“първоначално натрупване на капитали”), поради което не може да се появи нито по-рано, нито по-късно, а само в ранния стадии на капитализма. От тази позиция бай Ганьо е видян не като расов, а като класов тип (ориенталски вариант на един световен социален тип).

 Направените дотук наблюдения очертават различни типолотични характеристики на бай Ганьо: “хумобалканикус” (национална), човека-лумпен (универсална), буржоата-парвеню” (социална), полуинтелигента и т.н. Те показват сложността на неговия образ, в който комично се срещат различни култури (ориенталска, патриархално-възрожденска, буржоазно-следосвобожденска, славянобългарска).

 От фейлетона “Бай Ганьо прави избори“ става ясно, че образът на европейската идентичност е двумерен. Бай Ганьо олицетворява фалшивата ни приобщеност към модерния културен ред, а неговият политически опонент Граматиков (Алеков автопортрет) – унижението на идеалиста-интелигент с възрожденс­ки и европейски норми на социално поведение. В България обаче антиподната двойка “автор-герой” има ново представяне, продиктувано от нови морални взаимоотношения – частичната интеграция между тях се разпада, защото бай Ганьо върши не смешни, а чудовищни неща, поради което не може да бъде оневиняван. Тук авторската позиция “срам” се замества с “ужас”. Прави впечатление и друга промяна – бай Ганьо не присъства като споменен образ в разказите на очевидци, а е представен като жива, актуална реалност. Подмяната на разказвача очевидец с “всезнаещия “автор е продиктувана от стремежа на Алеко да покаже героя като реална безнравствена сила, срещу която обществото веднага трябва да възстане.

 Така срещата с чуждия свят се превръща в средство за национално познание. Бай-Ганьовите пространствени движения раждат горчиви морални констатации за пречките ни по пътя на европеизацията, за духовното разединение на българския социум, за страшните последици от фалшивото поевропейчване, за историческата ограниченост на много възрожденски митове.

 

(5200 думи)

 
 
други курсове: