ТЕМИ ПО ЛИТЕРАТУРА

Прозата на Христо Ботев

Ботевата проза и лирика могат да се разглеждат като единен авторски текст с множество диалогични връзки, защото по публицистичен или поетически път интерпретират обединителните теми на цялото Ботево творчество – за демаскирането на социално-политическия гнет, за бъдещата съдба на българите и на другите поробени народи, за националната и световната революция. Но докато в стихотворенията му се преплитат елегико-сатиричния с одичния патос, в прозаическото му наследство е водеща предимно изобличителната тенденция. В него се очертават три ясно обособени дяла – политико-публицистична литература (статии, фейлетони, памфлети), художествена литература (разкази и очерци) и епистоларна литература (Ботеви писма до съратници). Тези творби са отпечатани във в. “Свобода” и “Независимост”, на които сътрудничи под редакторството на Любен Каравелов, и в собствени издания като “Дума на българските емигранти” (1871 г.), “Будилник” (1873 г.), “Знаме” (1875 г.), “Нова България” (1876 г.). В това журналистическо наследство, отличаващо се с голямо жанрово богатство, се наблюдава движение от кратките форми (ганатки, хуморески, епиграми, бележки, сатирични шаржове) към по-крупните (статии, фейлетони, разкази, очерци).
Основно място в прозаичното наследство на Ботев заема неговата публицистика. Тя е рожба на драматична социално-политическа ситуация в края на 60-те и 70-те години на ХІХ век – епоха на национални борби за верска, просветна и политическа свобода. Основна трибуна на възрожденската революционна идея става емигрантският печат. Нуждите на историческия момент дават отпечатък и върху облика на тогавашната художествена литература – публицистичността става нейна събирателна черта както в поезията, така и в епоса, и в драмата.
Своето понятие за целите и мисията на журналистиката Ботев излага в уводната статия “Наместо програма”, отпечатана в първия брой на в. “Дума на българските емигранти”. Разобличавайки досегашните български вестници, че нямат единство между програма и съдържание, защото са идейно непоследователни и враждебно настроени към народа, той подлага на сатирически прицел продажната журналистика, обявявайки я за враг на нравствено-политическото освобождение на народа (образът на продажния печат – “голо поле без цел, без характер” – е идеен еквивалент на мъдруващия вестникар в сатиричната поезия на твореца). Последовател на материалистическата естетика, Ботев смята, че поезията и публицистиката трябва да изразяват актуални социални идеи, като отразяват правдиво действителността и общонародния дух. Ето защо декларира, че тези литературни форми за идеологическо въздействие “трябва да вземат характера на политическа борба”. На продажния правителствен печат той противопоставя съвестта на множащата се българска емиграция, обявена за “законен наследник на класическия хайдутин”.
В статията си “Народът вчера, днес и утре” писателят формулира основния си политически възглед за националното спасение – всенародна революция, единствен път за избавление от варварската деспотична система. Идеята за всенародния бунт е концептуално ядро на цялото Ботево творчество. За поета политическото освобождение е главно условие за икономико-социалното и културно развитие на народа. Той обаче схваща игото не само като политическо (турската тирания), но и като социално явление (гнета на българските чорбаджии). Ето защо възприема народния “радикален преврат” като част от световния революционен процес (синтезиран израз на това разбиране за преустройството на пошлия свят дава стихотворението му “Борба”). Така статията му очертава основните насоки на борбата: национална и социална революция – “единственото спасение на нашия народ”. Ботев сочи, че коренът на злото не е в турския народ, а в османската деспотична система. Той изобличава грабителския съюз между чорбаджиите и господстващата класа, демаскира идеологията на духовенството като оръдие, използвано от властниците за узаконяване на робството и обявява необходимостта от социална революция за обективен закон на общественото развитие. Проникновени са неговите народопсихологически прозрения за класовата ненавист между народа и чорбаджиите, квалифицирани със сатиричното определение “византийска воня”, продажно племе, носещо ключовете на народните окови.
В “Решен ли е черковният въпрос?” (в. “Дума на българските емигранти”) Ботев заявява, че на дневен ред не стои вече решеният църковен национален проблем, а въпросът за нуждата от борба за политическа независимост. Неговият краен атеизъм го води до убеждението, че пълното си разрешение черковният въпрос ще получи, когато народът остане без духовенство.
Може да се обобщи, че в Ботевата публицистика се възпроизвеждат познати лирически теми (за робството, хайдутството, революцията) и образи (триадата “духовенство, чорбаджийство, продажна интелигенция”, турските управници, народът-роб и мъченик). Образите на прогниващата турска империя, сравнена с болник на смъртен одър, и на борбата, представена в образа на “анатомическия нож” (бунтовна емблема) се противопоставят на възгледа на еволюционистите за постигането на националната свобода по пътя на народното нравстено-просветно усъвършенстване. На тези просветителски теории Ботев противопоставя своята концепция за истинското училище за социално развитие на народите: училище, освободено от влиянията на религията и тираничните правителства, което да подготвя борци за живота, усвоили прогресивните социални и естествено-научни идеи на времето (“Смешен плач”). Историко-философските прозрения на твореца се превръщат в мащабна социо-политическа картина на късното ни Възраждане: народът е дистанциран от властниците; българското чорбаджийство и духовенство са оръдия на турската власт, неспособна да се възроди; народните маси търпеливо понасят тегло, непоносимо за други народи и превръщат покорството в житейска философия с цел биологическо оцеляване; европейските правителства са безразлични към съдбата на поробените славянски балкански народи; придобиването на “атрибута на човешкото щастие” – свободата е възможно по пътя на кървавата революция; опора на тази борба е единствено революционната емиграция; само балканска славянска федерация ще спаси народите от домогванията на европейските държави.
Големият публицистичен талант на Ботев се реализира най-пълно в “Смешен плач”. Творбата е доказателство за творческото умение на Ботев да синтезира в един текст жанровите белези на статията, политическата памфлет, фейлетона и разнообразието от сатирически похвати (сатирическа насмешка, злъчна ирония, гротеска и др.). В основата на творбата стои проблемът за отношението на европейската буржоазна дипломация и журналистика към делото на парижките комунари. Публицистичната реч се изказва в диалогична форма (основен риторически похват и в Ботевата поезия). Композицията на текста се гради върху полемиката на две гледни точки върху характера и същността на френската революция. Важна роля за развенчаване на чуждата позиция има още заглавието на статията. Оксиморонът “смешен плач” демаскира фалшивия вопъл на буржоазната дипломация, зад която се крие неистовата омраза към пролетарския свят. Нравственият облик на хулителите на комуната е олицетворен в образа на световния град Париж. Той е сатирическа емблема на потисничеството, вместилище на злото и тиранията. И тук проблемно ядро е диспозицията “робство-свобода” и нейният емоционален израз “любов-омраза” (връзката между публицистиката и поезията на твореца проличава особено ярко в стихотворението “Борба”, в чийто финал се изказва комунарският девиз “Хляб или свинец!”). Основен сатирически герой на “Смешен плач” е също продажната журналистика (нашата и чуждата). Полемиката се разгръща в следната композиционна линия. Ботев излага саркастично чуждите аргументи, а след това им противопоставя своята контратеза. Полемична точка е проблемът за насилието. Буржоазната журналистика възприема революционните действия на комунарите като израз на примитивна нецивилизована реакция срещу законовия ред. Ботев исторически компетентно доказва вечната актуалност на насилието в човешката история. Той посочва, че тираничните режими на Александър Македонски и Наполеон са изградени изцяло върху терора и кървавата жестокост. Ботев провъзгласява идеята за справедливото историческо насилие, подчинено на хуманистична цел – изграждане на социално справедливо общество. Публицистът изобличава и просветителските идеи, разпространявани от Петко-Славейковия вестник, назован иронично “Баба Македония”. На назадничавите еволюционистки идеи за освобождение, базирани върху вярата в просветата, Ботев противопоставя своята вяра в истинските стойности на науката и прогреса, олицетворени в делото на Кювие, Прудон, Нютон.
Епистоларното наследство на Ботев може също условно да се причисли към неговата публицистика. В своите писма Ботев нарушава принципа на интимността. Водещ в тях е пропагандният патос. Основен дял в писмата заемат Ботевите размишления върху политически проблеми. Срещат се категорични нравствени оценки и декларации. Така писмата разширяват обхвата на обекта, към който са насочени – от конкретно лице към съвременници и потомци.
Най-ярко присъствие в Ботевата проза имат неговите фейлетони. Заедно с Каравелов Ботев е основоположник на фейлетонния жанр в българската литература. Този тип творчество притежава по-голяма възможност за комплексно въздействие върху читателите при формирането на публично мнение по проблеми от народния живот. Въздействащата сила на фейлетона се определя, от една страна, от публицистичния елемент, който дава възможност за най-бързо и пряко отразяване на злободневните въпроси с важно обществено значение, а от друга – от художественият елемент, който дава възможност за образно представяне на тези проблеми в ярки сатирически герои. Главна особеност на Ботевия фейлетон е неговата политическа насоченост. Той е пряко обвързан с политическата конюнктура. В него се фиксират конкретни лица, които са представени като публицистични образи-типове (бездарния литератор, чорбаджията-изедник, интелигента-родоотстъпник, сеещия невежество духовник, морално простия еснаф и др.). Обикнат похват на комичното у Ботев са пряката сатирическа характерискита, комичните сравнения и хиперболи, диалога и монолога – основни средства за самоизобличение на фейлетонния герой и т.н.
Изключителният таланта на Ботев е изявен в пълна сила във фейлетона “Политическа зима” – неподражаем шедьовър на художествено-публицистичната му проза. Началото на творбата въвежда средищния герой на фейлетонния сюжет. Неговите проекции откриваме в стихотворната му сатира “Странник”. Това е еснафът-лъжепатриот, който живее в пълна социална и духовна самоизолация. Той е пародия на възвеличения от Ботев юнак-хайдутин. Дори бегла съпоставка между “Политическа зима” и “Хаджи Димитър” показва, че двете творби оформят драматичен нравствен диалог върху проблема за човека и неговото място в обществото. Налице са явни формални сходства: Хаджи Димитър лежи “там горе на Балкана”, фейлетонният герой – “в собата на кревата”; и двамата са разкрити на границата между реалния и иреалния свят – в халюцинациите на агонизиращия герой се мяркат образите на самодивите, във фантазните съновидения на спящия в собата герой нахлува образа на политическата европейска действителност. Но формалните сходства подчертават още по-ярко моралните несходства. Фейлетонният герой е карикатура на юнака. Той символизира най-ниското ниво на българското. Двете сравнения очертават двете полярни лица на българското – героичното и сатиричното.
Лежането на фейлетонния герой и неговият сън се превръщат в сатирическа метафора на бездушието, апатията и примирението на еснафа. Неговият образ няма явни аналогии с конкретно историческо лице. Той е максимално деперсонализиран. Това го превръща в образ, типизиращ едно робско национално състояние. Важна функция за нравственото му демаскиране има времевата му ситуираност – нощта, символ на робската нищета и морална безпросветност, в която живеят поробените народи. Мотивът за робската безразличност към народното страдание е проектиран в ироничното мото “Дали се зора довърши или се две нощи смесиха?”. То е алюзия за липсата на национално чувство за време, а оттук и за безисторичен живот.
Втората част на фейлетона разгръща образа на европейската действителност. Връзката между непробудния герой – комична алегория на българския народ – и образа на Европа е сънят. Той е структуроизграждащ елемент. Съновидението е алегоричен похват, чрез който се постига комично съчетаване на дребно житейското със значимото в общественото битие, на микро с макро света. Образът на Европа е също сатирически натоварен. Светът е представен като кръчма. В народните представи, отразени в литературата, кръчмата е позорно място, вместилище на греха (“Маминото детенце”, “Гераците” и др.). В “Политическа зима” кръчмата е средищно място на гладните народи, където Великите сили търгуват със съдбите им чрез тъмни политически сделки. Уникалната характеристика на Великите сили Ботев постига чрез съчетаване на забележително познание върху политическата обстановка в Европа и изключителна способност за художествена персонификация. Трябва да се отбележи, че конкретните тиранични режими – руския, германския, австро-унгарския, английския и т.н., както и поробените народи носят ярък етнически колорит. Ботев успява да вникне в характерното в дипломацията на всяка отделна Велика сила. По този начин фейлетона обединява политически злободневното с исторически и етнически характерологичното. Умението му да открива характерологичното във всяка отделна европейска политика е уникално. Например в описанието на немския канцлер Бисмарк, “възседнал земното кълбо”, се крие и горчиво пророчество за бъдещата милитаристична политика на Германия. Фейлетонът има огромен изобличителен обхват. Демаскират се политически машинации на Великите сили, национално и интернационално робство, аполитичността на българина, летаргията, до която е довело робството народа, съглашателството на част от българската интелигенция с Високата порта, консерватизма на българското духовенство и политическата безпринципност на журналистите и писателите-“литературни телци”.
Чрез своята проза, както и чрез поезията си, Ботев се стреми да проясни затъмненото робско съзнание и да внуши на съвременните си читатели, че само пътят на борбата (социална и политическа) гарантира изграждането на свободна България. Във фейлетоните си той очертава широката панорама на народните злини, синтезирани в ярки сатирични обощения: на бездарния литератор, на продажния журналист, на турския шпионин, на българския калугер, на чорбаджията-родоотстъпник, на порумънчения патриот, на българския интелигент-крепител на демагогската политика на Високата порта – изобщо на всички позорни герои, творци на българската “политическа зима”, “труженици на глупостта”. Тежка характеристика сатирикът дава и на роболепния български народ, сръвнен със “скопен вол”.
Антитеза на този позорен свят в Ботевата проза е само българският хайдутин. В очерка “Примери от турското правосъдие” Ботев обединява основните теми на своето творчество: за разложението на турската деспотична система, за експлоататорския нрав, на чорбаджиите, за достойния народен протест – хайдутството, за революционната борба – път към спасение, залог за прогреса.
В “Това ни чака” публицистът е изобличил зловещият символ на злото – парите, подменил духовната същност на човешкото. Ето защо образът на българския чорбаджия е гротесков – той е погълнал целия свят, изродил е изцяло всичко човешко, поради което не може никога да се прероди.
Може да се обобщи, че Ботевото прозаическо наследство очертава целите на възрожденските борби, силите, на които народът трябва да разчита и враговете, срещу които трябва да се води кървавият двубой. То схваща българският политически въпрос като част от световния революционен процес и изгражда наднационална концепция за пътя, по който трябва да вървят малките поробени народи.

(2100 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове